Алистър Маклейн - Кукла на верига

Петнайсет минути и ще съм в безсъзнание, беше казал Гудбоди. За нищо на света не можех да повярвам на думите му — никой не би бил способен да издържи на това нещо повече от две-три минути, без да рухне психически и физически. Мятах се бясно от едната страна до другата, мъчех се да разбия слушалките о пода или да ги изхлузя. Но тук Гудбоди беше прав — те бяха нечупливи, а лепенките така умело и плътно бяха стегнати, че усилията да изтръгна слушалките завършиха единствено с разкървавяване на раните по лицето ми.

Часовниците тиктакаха, звънците звънтяха почти непрекъснато. Нямаше край, нямаше затишие, нямаше дори за секунда отдих от убийствената агресия върху нервната система, която предизвикваше тези кошмарни епилептични конвулсии. Това бе своего рода един продължителен електрически шок, комуто бе необходимо още съвсем малко, за да стане ефектът му смъртоносен, и сега аз бях готов без капчица съмнение да повярвам на приказките, че имало случаи с пациенти, подложени на електрошокова терапия, които завършвали на операционната маса с тежки счупвания на крайниците, причинени от неволните контракции на мускулите.

Чувствувах как съзнанието ми взе да се отдалечава и за известно време се помъчих да насърча това чувство. Забрава, какво ли не бих дал за забрава. Ала и тук се провалих, както се бях провалил по всички линии — всичко, до което се докоснах, бе застигнато от разрушение и смърт. Меги — мъртва, Дюкло — мъртъв, Астрид — мъртва, също и брат й Джордж. Само Белинда остана, но и тя ще умре тази нощ. Голям шлем.

И в този миг разбрах. Разбрах, че не мога да оставя Белинда да умре. Това е, което ме спаси — знаех, че за нищо на света не мога да допусна тя да умре. Повече не страдах от накърнено честолюбие, провалът ми не ме интересуваше повече, пълната победа на Гудбоди и на неговите коварни съдружници беше без значение за мен. Нека наводнят света с омразните им наркотици, все ми е едно. Но не можех да оставя Белинда да умре.

Успях някак да се изтегля назад, додето гърбът ми опря в стената. Освен честите гърчове, които ме разтърсваха, всяка фибра от тялото ми вибрираше — нещо много по-различно от обикновеното треперене на болен от малария, което лесно би могло да се изтрае — тресях се като човек, вързан за гигантска пневматична сонда. Вече ми бе трудно да фокусирам погледа си за по-дълго от секунда-две, все пак отчаяно се помъчих да огледам наоколо с премрежените си очи в търсене на някаква надежда за спасение. Нищо. После ненадейно грохотът в главата ми рязко премина в раздиращо кресчендо — вероятно някакъв огромен часовник в близост до микрофона отброяваше кръгъл час — и аз тутакси политнах встрани, сякаш бях халосан с чук в слепоочието. При удара на главата ми о пода усетих, че закачих някакъв издатък ниско долу в самия край на дюшемето.

Погледът ми вече бе постоянно замъглен, способността ми да го фокусирам дори и за секунда беше изчезнала, но все пак можех смътно да различавам предмети на не повече от петнайсетина сантиметра пред лицето си, а този бе отдалечен на около осем. Трябваше да минат секунди, докато схвана с почти напълно парализираното си съзнание какво виждам, но когато осъзнах, с всички сили се вдигнах отново в седнало положение. Предметът се наричаше електрически контакт.

Ръцете ми бяха вързани на гърба и цяла вечност ми бе потребна, за да открия и хвана двата свободни края на електропроводника, който ме държеше в плен. С върховете на пръстите си попипах завършека им — жицата и от двете страни беше оголена. Отчаяно се насилих да вмъкна краищата в отворите на контакта — изобщо не ми хрумна, че контактът може да се окаже телефонен, макар да бе трудно да се очаква подобно нещо в толкова стара сграда като тази, — ала ръцете ми трепереха ужасно и не успявах да уцеля. Чувствувах как съзнанието ми полека-лека тъмнее. Напипвах проклетия контакт, усещах дупките под пръстите си, ала все не можех да натикам жиците в тях. Вече не виждах нищо, пръстите ми станаха почти безчувствени, болката надхвърляше границите на човешката издръжливост и, струва ми се, дори крещях безгласно в агонията си, когато изведнъж блесна ослепителен синьобял пламък и аз се строполих на пода.

Колко дълго съм лежал в безсъзнание, не знам — трябва да е било в продължение поне на няколко минути. Първото нещо, което осъзнах, беше божествената и невероятна тишина, не пълна наистина — още чувах звъна на часовниците, но само приглушено, защото бях уцелил там, където трябва, и слушалките отново действуваха като звукозаглушители. Опитах се да се повдигна и криво-ляво се закрепих в полулегнало положение. Усещах как по брадата ми се стича кръв — по-късно щях да установя, че съм си прехапал дълбоко долната устна, — лицето ми плуваше, в пот, чувствувах тялото си, сякаш съм пребит от бой. Ала всичко това бе далеч от мен, давах си сметка само за едно-единствено нещо — безкрайното блаженство на тишината. Тия хора от комитетите за ограничаване на шума наистина знаят какво искат.