Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Знам. Администраторът ми предаде съобщението ви. Можем да престанем да се безпокоим за Астрид. Тя замина.

— Замина?! — възкликнаха едновременно.

— Да. Извън страната.

— Извън страната?!

— Атина.

— Атина?!

— Вижте — не се сдържах аз, — нека оставим водевила за после. Двамата с Джордж са излетели от „Схипсхол“ тази сутрин, това е.

— Но защо? — попита Белинда.

— От страх. Лошите я теглят от едната страна, а добрият — аз — от другата. Ето защо тя решава да офейка.

— А откъде знаеш, че е заминала? — Многозначителен въпрос от страна на Меги.

— Един човек от „Балинова“ ми каза. — Повече нищо не добавих: ако изобщо им бяха останали някакви илюзии за техния мил и деликатен шеф, исках да ги запазят. — Плюс това проверих и на летището.

— Аха. — Меги не бе никак впечатлена от сутрешната ми дейност, още повече сигурно мислеше, че аз съм виновен Астрид да замине, и както винаги, имаше право. — Кой ще почва първи, Белинда или аз?

— Най-напред виж това. — Подадох й листчето с цифрите 910020. — Говори ли ти нещо?

— Нищо — отвърна Меги, след като огледа внимателно написаното и не пропусна да погледне от обратната страна на листа.

— Я дай на мен — предложи непретенциозно Белинда. — Добра съм по анаграми и всякакви кръстосани съчетания.

Действително. Почти веднага рече:

— Обърни го. Става 020019 — два часа след полунощ на 19-и, тоест утре сутринта.

— Общо взето, така е — снизходително казах аз. Половин час бях си блъскал главата, докато се сетя.

— И какво ще има тогава? — попита подозрително Меги.

— Който е написал цифрите, е забравил да обясни — отвърнах уклончиво, понеже вече почна да ми омръзва да лъжа. — Е, хайде, Меги, давай първо ти.

— Добре. — Седна на леглото и приглади светлозелената си памучна рокля, която й стоеше така, сякаш се бе събрала от многократно пране. — Сложих си тази рокля за парка, понеже Труди не ме е виждала с нея, на главата си вързах шал и…

— Носеше тъмни очила.

— Точно така. — Не беше лесно да объркаш Меги. — Помотах се около половин час, предимно между пенсионери и детски колички. После я забелязах, по-точно забелязах тази невероятно дебела стара… стара…

— Вещица?

— Вещица. Беше облечена, както ми описа. След това съзрях и Труди. Носеше бяла памучна рокля с дълъг ръкав и не се спираше на едно място, припкаше наоколо като агне. — Меги замълча за момент и добави замислено: — Много е хубава, наистина.

— Много си великодушна, Меги. Схвана намека.

— Не след дълго седнаха на една пейка. Аз заех позиция на около трийсетина метра от тях, наблюдавах ги прикрита зад едно списание. Холандско списание.

— Умно — одобрих аз.

— После Труди взе да сплита косите на куклата си…

— Каква кукла?

— Куклата, която носеше със себе си — обясни търпеливо Меги. — Ако продължаваш да ме прекъсваш, ще ми бъде трудно да си припомня всички подробности. Докато се занимаваше с това, някакъв мъж приближи и седна до тях. Едър мъж в тъмен костюм и с яка на свещеник, бели мустаци и прекрасна бяла коса. Въобще имаше много приятен вид.

— Положително — казах механично аз. Добре можех да си представя грабващото очарование на отец Тадеус Гудбоди, стига човек да не го срещне в три и половина сутринта.

— Труди изглеждаше много доволна от присъствието му. След минута-две обви ръка около врата му и зашепна нещо в ухото му. Той си даде вид, че уж е страшно поразен от чутото, но можеше да се види, че всъщност не е, защото спокойно бръкна в джоба си и тикна нещо в ръката на Труди. Пари, предполагам. — Готов бях да задам заядливия въпрос, откъде е толкова сигурна, че не е било спринцовка, ала Меги не ми даде възможност. — Тогава тя стана и без да оставя куклата си, заподскача към близкия сладоледчийски фургон. Купи си рогче сладолед и… тръгна право към мен.

— И ти си обра крушите?

— Вдигнах списанието по-високо — отвърна Меги с достойнство. — Ала беше излишно. Тя мина доста встрани от мен и отиде при един друг открит фургон, отдалечен на двайсетина метра.

— За да се порадва на куклите?

— Откъде знаеш? — Меги бе явно разочарована.

— Всеки втори фургон в Амстердам комай продава кукли.

— Точно така направи. Почна да си играе с тях, да ги милва. Продавачът — някакъв старец — се опита да си придаде недоволен вид, но кой може да се разсърди на такова момиче? После Труди обиколи веднъж фургона и се върна на пейката. През цялото време предлагаше сладолед на куклата си.

— И не изглеждаше много обезпокоена, че куклата й не иска. А междувременно пасторът и старата госпожа какво правеха?