Алистър Маклейн - Кукла на верига

Отвори сейфа. Марсел продължаваше да е в безсъзнание.

— Влизай вътре.

— Не. — Тази едничка дума прозвуча като дрезгав вик. — Няма въздух, затваря се херметически… Двамата вътре ще издъхнем за минути…

— Ще издъхнеш за секунди, ако не влезеш. Влезе, но вече трепереше. Който и да беше този, види се, не бе от важните клечки, вдъхновителят или вдъхновителите на търговията с наркотици бе човек, който притежаваше абсолютна твърдост и безпощадност, а Дърел не притежаваше нито едното, нито другото.

В следващите пет минути прерових безрезултатно всички чекмеджета и шкафове, достъпни за мен. Всичко, каквото проверих, беше свързано по един или друг начин със служебните проблеми на нощния клуб и напълно естествено, защото бе малко вероятно Дърел да държи документи от някакъв уличаващ характер на места, където и чистачката би могла да ги пипне. След пет минути отворих сейфа.

Дърел не бе прав относно количеството въздух, налично във вътрешността на този сейф. Оказа се, че дори и за пет минути дишане не е достатъчен. Дърел беше полуприпаднал и коленете му се бяха врязали в гърба на Марсел, за когото бе цяло щастие, че още е в несвяст. Най-малкото, така предполагах — не си направих труд да проверя. Хванах Дърел за рамото и го дръпнах.

Сякаш издърпвах бивол, затънал в блато, ала на края успях да го измъкна и той се търколи на пода. Остана да лежи проснат за малко, после се вдигна като пиян на колене. Изчаках търпеливо, докато бясната магарешка кашлица спадне до обикновени свистящи хрипове и цветът на лицето му премине през цял спектър с начален тон синьомораво, та до светлорозово, което можех да взема за естествения му тен, ако не знаех, че нормално напомня за цвета на стар вестник. Смушках го в ребрата и му дадох знак да се изправи, след няколко несполучливи опита — успя.

— Къде е Астрид Лемей?

— Беше тук тази сутрин. — Гласът му прозвуча като продран шепот, но все пак бе доловим. — Каза, че има някакви семейни неприятности и трябва да напусне страната.

— Сама?

— Не, с брат си.

— И той ли беше тук?

— Не.

— За къде каза, че заминава?

— За Атина. Тя е оттам.

— И дойде тук само за да ти каже това?

— Имаше да получава заплата за два месеца назад. Не й достигаха пари за билета.

Наредих му да влезе обратно в сейфа. Възпротиви се, но на края реши, че е за предпочитане пред куршум, и се настани при Марсел. Просто не исках да го ужасявам допълнително, като му позволя да чуе това, което се готвех да кажа по телефона.

Позвъних в „Схипсхол“ и от централата ме свързаха с човека, когото търсех.

— Тук е инспектор ван Гелдер от Главно полицейско управление — казах аз. — Интересува ме какви самолети са излетели за Атина тази сутрин. Да, навярно КЛМ. Искам да разбера дали две лица, с имена Астрид Лемей и Джордж Лемей, са били на борда. Отличителните им белези са горе-долу следните… Сигурен ли сте?

Гласът отсреща отвърна, че двамата със сигурност са били на борда. Срещнали известна трудност, естествено, докато Джордж бъде допуснат на самолета в такова състояние, и медицинските, и полицейските власти на летището имали възражения, но в крайна сметка молбите на сестра му надделели. Благодарих за информацията и поставих слушалката на мястото й.

Отворих сейфа. Този път бе престоял затворен не повече от две минути, тъй че не очаквах двамата вътре да са в окаяно състояние. Излязох прав: лицето на Дърел едва бе станало червеникавокафяво, докато Марсел не само бе дошъл в съзнание, но и вече се опитваше да измъкне пистолета си от под мишницата, който небрежно бях забравил да прибера. Като посягах да взема пистолета му, преди да се е наранил с него, аз си помислих каква забележителна способност да се възстановява бързо притежава Марсел. С горчивина щях да си припомня този факт при един случай, от който ме делеше ден, ден и половина и който щеше да бъде далеч по-неблагоприятен за мен.

Оставих ги и двамата да седят на пода и понеже май нямаше какво повече да си кажем, никой зъб не обели. Отключих вратата на канцеларията, заключих я след себе си, усмихнах се ласкаво на повехналата блондинка и пуснах ключа в уличния канал пред „Балинова“. Дори да нямаха резервен подръка, телефоните и алармените звънци в канцеларията работеха и един оксиженист за не повече от два-три часа щеше да се справи с вратата. Въздухът в стаята до това време щеше да им стигне. Но тъй или инак този въпрос не бе особено важен.

Подкарах обратно към жилището на Астрид и се заех с това, което трябваше да сторя още при първото си идване тук — попитах съседите дали са я виждали тази сутрин. Двама души бяха я видели и версиите им съвпадаха. Преди два часа Астрид и Джордж качили два-три куфара в едно такси и заминали.