Марсел отдавна бе тръгнал към вратата. Последвах го и на излизане отново се обърнах и се усмихнах извинително:
— Наистина съжалявам…
— Приятен ден. — Дори не повдигна главата си. Удължих с още миг-два притеснената си усмивка, после възпитано притворих вратата след себе си. Вратата бе солидна и положително не пропускаше никакъв звук.
Застанал в самото начало на коридора, Марсел за пореден път ми се ухили и без дори да благоволи да продума, презрително даде да се разбере, че трябва да мина пред него. Кимнах и в момента, когато го подминавах, с голямо задоволство и не по-малка сила забих юмрук в стомаха му и макар да смятах, че му е достатъчно, още веднъж го ударих, този път във врата. Извадих пистолета, нанизах заглушителя, хванах безжизнения Марсел за яката и го повлякох към канцеларията, вратата отворих с другата ръка.
Дърел вдигна поглед от бюрото. Очите му се разшириха, колкото могат да се разширят очи, потънали в гънки тлъстина. Сетне лицето му застина, както обикновено става, когато човек иска да скрие мислите и намеренията си.
— Недей — казах аз, — недей да опитваш никоя от обичайните хитрини. Не посягай към никакви бутони, не натискай никакви скрити копчета по пода и моля те не бъди дотам наивен, че да вадиш пистолета, който сигурно се намира в най-горното чекмедже отдясно, понеже си десняк.
Не се опита да ми приложи никоя от обичайните хитрини.
— Отдръпни се със стола си две крачки назад. Отдръпна се със стола си две крачки назад. Пуснах Марсел на пода, пипнешком затворих вратата, превъртях ключа и го пъхнах в джоба.
— Стани!
Дърел стана. Едва ли имаше повече от метър и петдесет. По конструкция много напомняше крастава жаба. Кимнах към по-близкия от двата огромни сейфа.
— Отвори го.
— А значи това било. — С лицето си успя да се справи, но съвсем не бе така добър с гласа си: не му се удаде да прикрие нищожно малката нотка на облекчение. — Грабеж. А, мистър Харисън?
— Ела тук — казах. Дойде. — Знаеш ли кой съм аз?
— Дали знам кой сте? — Недоумение. — Та нали току-що ми казахте…
— Че се казвам Харисън. Но кой съм аз?
— Не разбирам.
Изпищя и попипа кървящата ивица, оставена от заглушителя на пистолета ми.
— Кой съм?
— Шерман. — Омраза бликаше от очите и плътния му глас. — „Интерпол“.
— Отвори сейфа!
— Невъзможно. Знам само половината от комбинацията. Марсел има…
Вторият писък бе по-остър, а рязката в другата буза — сравнително по-голяма от първата.
— Отвори сейфа!
Дърел пипкаво нагласи комбинацията и най на края отвори масивната врата. Сейфът имаше площ около седемдесет квадратни сантиметра — наистина достатъчно, за да побере голямо количество гулдени, но ако всички слухове за „Балинова“ бяха верни — слухове, в които под секрет се споменаваше за потайни игрални домове, далеч по-интересни шоу-програми в сутерена и бърза продажба на артикули, обикновено нефигуриращи сред асортимента на магазините за продажба на дребно, — тогава тия размери едва ли бяха достатъчни.
Кимнах към Марсел.
— Докарай го тук и го бутни вътре.
— Вътре в сейфа?! — Изглеждаше наистина ужасен.
— Не искам, като се свести, да прекъсва разговора ни.
— Разговора ни!?
— Хайде.
— Ще се задуши. За десет минути и…
— Ако се наложи още веднъж да повтарям, преди това ще пусна един куршум в капачката ти, тъй че до края на живота си ще трябва да ходиш с бастун. Не ми ли вярваш?
Повярва ми. Освен ако не е пълен глупак — а Дърел не беше, — човек винаги може да познае кога го заплашват сериозно. Натика Марсел в сейфа и това навярно бе най-тежката работа, която бе извършвал от години, понеже се наложи да употреби доста усилия, докато нагоди тялото на Марсел в тясното пространство така, че да може да се затвори вратата. На края всичко бе готово и вратата хлопна.
Претърсих основно Дърел. В себе си нямаше оръжие. Както и очаквах, от дясното чекмедже на бюрото му изскочи голям автоматичен револвер, незнайна за мен марка. Това не бе никак странно, тъй като аз не съм голям специалист по пистолети, освен ако не става въпрос за стрелба.
— Астрид Лемей — подхванах аз. — Работи тук.
— Работи тук.
— Къде е?
— Не знам. Кълна се в бога, не знам. — Последните думи бяха, кажи-речи, сподавен писък, виждайки ме да вдигам пистолета отново.
— А не можеш ли да разбереш къде е?
— Как мога да разбера?
— Твоето незнание и необщителност ти правят чест — казах аз. — Но те са предизвикани от страх. Страх от някого, страх от нещо. Несъмнено ще станеш по-общителен и знаещ, щом се научиш да се страхуваш от още някой, и то повече. Отвори сейфа.
Читать дальше