Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Благодаря ви. Ще трябва да го дешифрирам.

— И втората ви малка молба?

— Ако може да ми дадете за временно ползване един бинокъл.

— Бинокъл?

— Интересуват ме някои видове птици… — обясних аз.

— Все пак — обади се ван Гелдер многозначително — не забравяйте, майор Шерман, че трябва да си сътрудничим тясно…

— Е?

— Вие не сте особено общителен, ако мога така да се изразя.

— Ще общувам с вас, когато разполагам с нещо, което заслужава да се сподели. Сам знаете, че с тази работа се занимавате повече от година, а аз съм тук от два дена, и то непълни. Затова, както ви казах, трябва да си отида в хотела, да легна и да помисля.

Не отидох в хотела, нито легнах да помисля. Спрях таксито до една телефонна будка, която прецених, че е на благоразумно разстояние от Главното полицейско управление, и завъртях номера, получен от де Грааф.

Гласът от ответната страна извести: „Хотел «Туринг»“.

Не ми беше непознат, но никога не бях отсядал в него — хотел от подобен тип не подхождаше на банковата ми сметка, ала иначе бе приличен и бих го препоръчал на момичетата.

— Казвам се Шерман. Пол Шерман. Две млади дами нали се регистрираха при вас тази сутрин. Възможно ли е да ме свържете с тях?

— Съжалявам, но в момента ги няма. Нищо тревожно: ако не бяха по следите на Астрид Лемей, сигурно изпълняваха задачите, които бях им поставил снощи. Гласът отсреща предугади следващия ми въпрос. — Оставиха нещо за вас, мистър Шерман. Помолиха ме да ви предам, че не са успели да намерят вашия общ приятел и сега търсят другите ви приятели. Боя се, че е малко неясно, сър.

Благодарих и затворих. „Помогни ми — бях казал на Астрид, — и аз ще ти помогна.“ Помагах й, не ще и съмнение, както взе да изглежда, помагах й да се озове в най-близкия канал или ковчег. Скочих в полицейското такси и доста врагове си създадох в краткото пътуване до непретенциозния квартал в съседство с Рембрандплейн.

Вратата към квартирата на Астрид беше заключена, ала на кръста си все още носех моя пояс с криминална железария. Както бях забелязал и преди, жилището й бе спретнато, подредено и мизерно. Нямаше никакви следи от насилие или трескаво заминаване. Отворих малкото чекмеджета и шкафове и наистина ми се видяха твърде бедни на дрехи, но нали Астрид сама беше казала, че са полупразни, тъй че по това не можеше да се правят заключения. Огледах навсякъде, където бе възможно да има оставено някакво известие, ала и да имаше, не успях да го намеря; още повече, не вярвах да е имало. Заключих отново вратата и подкарах към нощния клуб „Балинова“.

За нощен клуб късният утринен час бе нечовешки ранен и според очакванията ми входът му бе здраво залостен. Вратата се оказа необикновено яка и остана безучастна към юмруците и ритниците, с които я обсипах, ала за щастие същото не би могло да се каже за един от спящите вътре, когото сигурно съм разсънил прекалено, защото след малко чух ключ да се превърта в ключалката и вратата се открехна два пръста. Пъхнах крак в цепнатината и я поразширих достатъчно, та да видя главата и раменете на една повехнала блондинка, която целомъдрено стискаше наметката си чак под брадата — като се вземе под внимание, че миналия път, когато я видях, голотата й се прикриваше само от тънък слой прозрачни сапунени мехурчета, това ми се стори малко излишно.

— Искам да говоря с управителя.

— Отваряме в шест часа.

— Няма да правя резервация. Не търся работа. Трябва да говоря с управителя. Сега.

— Няма го.

— Така ли? Искрено се надявам, че следващата работа, която си намерите, ще бъде така хубава като тази.

— Не ви разбирам. — Нищо чудно, че осветлението снощи в „Балинова“ беше толкова приглушено — на дневна светлина това червено лице ще изпразни заведението също като слух, че някой от клиентите е болен от чума. — Какво искате да кажете с това?

Понижих глас, както се прави, когато човек говори с мрачна тържественост:

— Просто, че няма да си намерите изобщо работа, ако управителят разбере, че съм идвал да го търся по много важен въпрос и вие не сте ми позволили да го видя.

Момичето ме изгледа колебливо, после каза: „Почакайте“ — и се опита да затвори вратата, ала аз бях много по-силен от нея и след един-два напразни напъна тя се отказа и хлътна навътре. Върна се след трийсет секунди, придружена от един мъж, все още във вечерен тоалет.

Не се доближих до него въобще. Като повечето хора и аз не изпитвам симпатии към змиите, а този човек натрапчиво ми напомняше тъкмо на това. Беше дълъг и слаб, движеше се с гъвкава грация и бе женствено елегантен и наконтен, притежаваше нездравата бледнина на нощна твар. Лицето му сякаш бе от алабастър, чертите — изгладени, устните — несъществуващи, тъмната му коса, сресана на път, бе прилепнала плътно по черепа. Костюмът му бе с модна кройка, ала не бе шит от толкова добър шивач като моя — издутината под лявата му мишница бе ясно забележима. В слабата си, бяла, грижливо поддържана ръка държеше нефритено цигаре, на лицето му бе отпечатан израз — навярно постоянен — на презрителна духовитост. Само за да го накараш да те погледне, беше достатъчно извинение, за да го удариш. Изпусна струйка цигарен дим във въздуха и заговори: