Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Но какво да го издаваме…

— Няма какво. Обаче тя няма да знае това. Толкова е подплашена, че само като споменете думата „полиция“…

— Това е безобразно жестоко — прекъсна ме на свой ред Меги възмутено.

— Глупости! — извиках аз и треснах слушалката на мястото й.

Минута по-късно отново бях в склада и сега необезпокояван, можах да огледам по-обстойно собствениците. И двамата, кажи-речи, представляваха карикатура на представата, изградена у чужденеца, за типичния амстердамчанин: бяха масивни, много пълни, с тежки гуши. При запознаването ми с тях преди малко лицата им издаваха благоразположение и приветливост — израз, от който в момента не бе останала ни следа. Види се, де Грааф не бе проявил търпение дори за пет минути и бе започнал процедурата без мен. Не го укорих и той на свой ред прояви тактичност да не ме разпитва как съм си свършил работата. Моргенщерн и Мюгенталер стояха горе-долу на същите места, където бях ги оставил, само че сега се гледаха вцепенено, смаяно и във висша степен недоумяващо. С невярващ жест Мюгенталер отпусна ръката си, в която държеше лист хартия, да падне като прекършена.

— Пълномощно за обиск. — Патетичният и сърцераздирателен тон можеше да разплаче и статуя; ако бе наполовина по-слаб, щеше да бъде роден Хамлет. — Обиск у Моргенщерн и Мюгенталер! От сто и петдесет години нашите две фамилии са сред най-уважаваните търговци на Амстердам. И сега това! — Попипа зад себе си и потъна в едно кресло, обхванат от нещо подобно на унес, листът се изплъзна от ръката му. — Пълномощно за обиск!

— Пълномощно за обиск — взе да приглася Моргенщерн. Той също бе намерил за необходимо да потърси подкрепата на едно кресло. — Представяш ли си, Ернест, обиск! Най-черният ден за Моргенщерн и Мюгенталер! Господи! Какъв срам! Какъв позор! Пълномощно за обиск!

Мюгенталер размаха отчаяно отпуснатата си ръка.

— Хайде, обискирайте навсякъде… където искате.

— Не желаете ли да узнаете какво търсим? — попита вежливо де Грааф.

— За какво ми е да знам? — Мюгенталер се помъчи да даде воля на някакъв моментен изблик на възмущение, ала не бяха му останали сили. — От сто и петдесет години…

— Моля, моля, господа — прекъсна го де Грааф с успокояващ тон, — не го взимайте толкова надълбоко. Разбирам какъв шок е това за вас и лично аз смятам, че ни пратиха тук за зелен хайвер. Но при нас постъпи официален сигнал и няма как да не спазим протокола. Имаме сведения, че притежавате придобити по незаконен път диаманти…

— Диаманти! — Мюгенталер се облещи срещу партньора си. — Чуваш ли, Ян? Диаманти?! — Заклати глава и подхвърли към де Грааф: — Като ги намерите, дайте ми един-два, а?

Де Грааф не реагира на мрачния сарказъм.

— И нещо много по-съществено: че разполагате с техника за обработка на диаманти.

— Претъпкани сме от мазето до тавана с такава техника — каза натъртено Моргенщерн. — Уверете се сами.

— А може ли да видим и фактурите на доставчиците ви?

— Всичко, всичко — уморено рече Мюгенталер.

— Благодаря ви за съдействието. — Де Грааф кимна към ван Гелдер, който стана и напусна стаята. Де Грааф продължи доверително: — Извинявам се предварително за това губене на време, както съм сигурен, че ще се окаже. Откровено казано, за мен е по-интригуващо, че на една верига, закачена за вашата подемна греда, виси кошмарно нещо. Кукла.

— Какво, какво? — запита Мюгенталер.

— Кукла. Голяма.

— Кукла на верига! — Мюгенталер изглеждаше едновременно сащисан и отвратен, което не се постига лесно. — Пред нашия склад!? Представяш ли си, Ян!

Не би било съвсем точно да се каже, че се втурнахме нагоре, понеже телосложението на Моргенщерн и Мюгенталер не бе в рамките на нормалните стандарти, но все пак се придвижихме доста бързо. На третия етаж заварихме ван Гелдер и хората му да претърсват и по настояване на де Грааф ван Гелдер се присъедини към нас. Надявах се, че полицаите му няма да се преуморят от търсене, понеже знаех, че няма да открият нищо. Те дори не се натъкнаха на конопената миризма, която така плътно бе наситила този етаж предишната вечер, макар че непоносимо сладникавият аромат на някакъв силен стаен дезодорант, заел мястото й в момента, трудно би могъл да мине за по-приятен. Ала едва ли имаше смисъл да споменавам някому за това.

Вече с гръб към нас, куклата продължаваше леко да се полюшва от сутрешния бриз, а мургавата й глава бе отпусната на дясното рамо. Подкрепян от Моргенщерн и съвсем не във възторг от нестабилното си положение, Мюгенталер се протегна боязливо, улови веригата точно над куката и я притегли толкова, колкото да откачи куклата, макар и след значителни усилия. Задържа я в ръце, като дълго време не отдели втренчения си поглед от нея, после поклати глава и вдигна очи към Моргенщерн.