Алистър Маклейн - Кукла на верига

Нощта отлиташе, а аз исках поне малко да поспя преди утрешния ден, затова без повече обяснения се метнах в колата и подкарах. Д-р Гудбоди размаха юмрука си пред стъклото по начин, който не говореше особено добре за схващането му по въпроса за братската любов, и разпалено забълва някаква тирада, но аз не можах да чуя дума от нея. Чудех се дали ще се оплаче в полицията, струваше ми се малко вероятно.

Омръзна ми да разнасям Джордж по тия стълби. Вярно, не тежеше почти нищо, ала както не бях спал, нито пък вечерял, не се чувствувах хич в настроение за тая работа, още повече до гуша ми бе дошло от наркомани. Вратата към малкото жилище на Астрид бе отключена, което можеше и да се очаква, щом Джордж последен е минал през нея. Отворих, запалих осветлението, прекосих край спящото момиче и положих не особено майчински Джордж на леглото му. Предполагам, че Астрид се събуди от изскърцването на пружината, а не от ярката светлина в стаята й — във всеки случай, когато се върнах при нея, седеше изправена в канапето си и търкаше сънено очи. Погледнах я, както се надявах, изпитателно и не казах нищо.

— Спеше, когато си легнах — рече тя в опит за отбрана. — Явно е станал и е излязъл отново. — След като посрещнах този шедьовър на дедукцията с подобаващото мълчание, тя продължи почти отчаяно: — Не съм го чула кога е излязъл. Не съм. Къде го намерихте?

— Никога не би се досетила, сигурен съм. В един гараж, проснат върху някаква латерна, опитвайки се да свали калъфа й. Ала не му се удаваше много.

Както и по-рано, тя отново зарови лицето си в ръце — този път не плачеше, макар да предполагах мрачно, че това е само въпрос на време.

— Какво има толкова страшно в това? — попитах. — Той има слабост към латерните, нали, Астрид? Чудя се какво им харесва чак толкоз. Странно. Може би обича музиката?

— Не. Тоест да. Още от дете…

— О, моля те, млъкни. Ако обичаше музиката, по-скоро щеше да слуша звуците на пневматична сонда. Причината да се върти около тия латерни е съвсем ясна. И ние двамата с теб я знаем много добре.

Изгледа ме втренчено, без изненада — очите й преливаха от страх. Отпуснах се уморено в края на леглото и хванах двете й ръце между дланите си.

— Астрид?

— Да?

— Ти си почти толкова съвършен лъжец, колкото съм и аз. Ти не си тръгнала да търсиш Джордж, защото си знаела отлично къде е, както отлично знаеш къде съм го намерил — на място, където е в пълна безопасност, на място, където полицията никога няма да го намери, защото просто никога няма да им хрумне да проверяват там. — Въздъхнах. — Цигарата не е спринцовка наистина, но, предполагам, все пак е по-добре, отколкото нищо.

Очите й ужасено се разшириха, сетне отново зарови лицето си в дланите. Както и очаквах, раменете й се затресоха. Точно какво ме подтикна, не зная, но просто не можех да стоя до нея, без поне да направя някакъв бегъл жест на съчувствие, и когато я докоснах, тя вцепенено ме погледна с плувналите си в сълзи очи, протегна ръце и горчиво зарида на рамото ми. Вече бях привикнал към този начин на държане с мен в Амстердам, ала далеч не бях се помирил с него, затова се опитах полека да отместя ръцете й, но това само я накара да стегне прегръдката си още по-здраво. Знаех, че този изблик няма връзка с мен — в момента тя се нуждаеше от нещо, в което да се вкопчи, и аз се случих наблизо. Постепенно риданията намаляха и тя се отпусна, мокрото й лице изглеждаше безпомощно и безкрайно отчаяно.

— Още не е съвсем късно, Астрид — казах аз.

— Не е вярно. Знаете не по-зле от мен, че още от самото начало е било съвсем късно.

— За Джордж, да. Но не разбираш ли, че искам да ти помогна?

— Та как можете да ми помогнете?

— Като унищожа хората, които са погубили твоя брат. Като унищожа хората, които погубват теб. Но ми е нужна помощ. В края на краищата всички се нуждаем от помощ — и ти, и аз, всички. Помогни ми — и аз ще помогна и на теб. Обещавам ти, Астрид.

Не бих казал, че отчаянието на лицето й се замени с някакъв друг израз, но най-малкото като че се поразсея.

Тя кимна един-два пъти, усмихна се уморено и каза:

— Изглежда, сте много добър в унищожаването на хора.

— И ти можеш да бъдеш — отвърнах аз и й подадох един малък пистолет, „Лилипут“, за чиято поразяваща сила невярна представа създаваше неговият нищожен, двайсет и един милиметров калибър.

Десет минути по-късно си тръгнах. Като излязох на улицата, насреща пред един вход забелязах двама мъже в опърпани дрехи, които седяха на стъпала и спореха разгорещено, но тихо. Прехвърлих пистолета си в джоба и тръгнах към тях. Щом се доближих на десетина крачки, тутакси смених посоката, защото въздухът бе така кошмарно напоен с острата миризма на ром, сякаш за да възбуди подозрения, че тия хора не толкова са пили, колкото току-що са се измъкнали от някоя бъчва с най-долнокачествен ром след порядъчно дълго киснене в нея. Види се, бях почнал да съзирам призраци зад всеки ъгъл — трябваше ми сън, нищо друго, затова се качих в таксито, върнах се в хотела и легнах да спя.