Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Да има какво?

— Няма значение. Сигурен съм, че ще намеря. Тръгнах. Двайсет метра след хотела влязох в един вход, твърдо решен да бъда безжалостен към този, който прояви желание да ме последва, ала подир две-три минути стана ясно, че такъв няма. Запалих колата и подкарах към пристанището, паркирах на две преки от Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество. Закрачих надолу по канала.

Обточен с неизбежните брястове и липи, каналът бе мрачен и застинал, никакъв лъч светлина от съседните тесни улички с мъждукащи фенери не трептеше по повърхността му. Никъде по къщите от двете страни на канала не се забелязваше осветен прозорец. Църквата изглеждаше по-разнебитена и порутена отвсякога, навяваше онова странно чувство на усамотеност, покой и бдителност, което повечето църкви излъчват нощем. Гигантският кран с масивната си стрела изпъкваше заплашително на фона на нощното небе. Всичко наоколо внушаваше абсолютна безжизненост. Липсваше само гробище.

Прекосих улицата, изкачих стъпалата и бутнах църковната порта. Беше отключена. Наистина нямаше причина да бъде заключена, ала все пак останах малко изненадан. Явно пантите бяха много хубаво смазани, защото вратата се отвори и затвори съвсем безшумно.

Включих фенерчето и бързо осветих помещението в кръг. Нямаше никой. Преминах към по-методично проучване. Вътрешността на църквата бе малка, даже — по-малка, отколкото би могло да се предположи отвън. Всичко бе окадено и страшно старо — направи ми впечатление, че дъбовите пейки са дялани на ръка. Насочих светлината нагоре, ала там нямаше никакъв балкон, само няколко тесни прашни прозорчета от цветно стъкло, които дори при слънчево време биха пропуснали минимално количество светлина. Централната порта бе единственият вход към църквата. Вътре имаше още една врата, разположена в дъното, по средата между амвона и един античен орган, задвижван от мехове.

Поех към тази врата, хванах валчестата дръжка и угасих фенерчето. Този път пантите изскърцаха, но слабо. Пристъпих опипом и добре, че бях предпазлив, защото отвъд прага кракът ми не попадна на хоризонтален под, а пропадна до първото стъпало на спускащо се надолу стълбище. Заслизах по тия стъпала, осемнайсет на брой, като описах пълен кръг, и продължих пипнешком напред с протегната ръка, за да открия вратата, която усещах, че трябва да е някъде пред мен. Ала не напипах никаква врата. Запалих фенерчето.

Помещението, в което се озовах, по големина бе на половината от залата горе. Отново направих бърз оглед с фенерчето. Прозорци изобщо нямаше, само две голи крушки на тавана. Намерих ключа и го щракнах. Тук бе дори по-одимено, отколкото в самата църква. Грубият дървен под бе загорял от мръсотия, наслагвана от безброй години. В средата имаше няколко маси и столове, а покрай две от стените бяха подредени сепарета, много тесни и високи. Приличаше на средновековна кръчма.

Усетих как ноздрите ми потрепнаха неволно, долавяйки добре познатата и омразна миризма. Можеше да идва отвсякъде, но аз си въобразих, че ще да е от сепаретата вдясно. Оставих фенерчето, измъкнах пистолета от кобура под мишницата си, бръкнах в джоба за заглушителя и го поставих. Прекосих с котешка стъпка помещението и обонянието ми потвърждаваше, че напредвам във вярната посока. Първото сепаре бе празно. Също и второто. Сетне дочух човешко дишане. Запрокрадвах се напред милиметър по милиметър, лявото ми око и цевта на пистолета обходиха преградата към третото сепаре едновременно.

Предпазните ми мерки се оказаха ненужни. Нищо опасно нямаше тук. На малката чамова маса забелязах две неща: пепелник с угарка от цигара, изпушена докрай, и горната половина от тялото на човек, който лежеше по лице, дълбоко заспал. Не бе необходимо да видя лика му, за да позная кой е. Омършавялата фигура и овехтелите дрехи на Джордж не можеха да се сбъркат. Преди няколко часа бих се заклел, че няма да е в състояние да мръдне от леглото си в продължение на следващото денонощие, по-точно — бих се заклел, ако беше нормален човек. Ала закоравелите наркомани са твърде далеч от нормалното и организмът им е способен на учудващи, макар и краткотрайни, възстановителни подвизи. Оставих го на мястото му. Засега нямаше какво да го мисля.

В дъното на това помещение между двата реда сепарета попаднах на нова врата. Отворих я доста по-небрежно, отколкото предишните, влязох, намерих ключ и запалих осветлението.

Тази стая бе дълга, но тясна; минаваше по цялата ширина на църквата и бе широка не повече от три метра. И двете й стени бяха покрити с лавици, отрупани с библии. Не ме изненада откритието, че са същите като намерените в склада на Моргенщерн и Мюгенталер — библии, които Първата протестантска църква така щедро предоставя на амстердамските хотели. Едва ли щях да открия нещо повече при повторното им оглеждане, ала все пак затъкнах пистолета в колана си и се заех да ги прегледам. Подбрах напосоки няколко тома от първия ред и последователно ги прелистих — бяха безобидни като библии, което е възможно най-безобидното нещо. Преминах към втория ред и беглата ми проверка даде същия резултат. Отделих няколко библии от втория ред настрана и взех една от третия.