Алистър Маклейн - Кукла на верига

Старецът имаше само един слушател, но очевидно вдълбочен в изпълнението. В негово лице разпознах едно от момчетата в групата, която бях видял при латерната срещу „Рембранд“. Дрехите му бяха вехти, но чисти; дългата му черна коса опираше о болезнено слаби рамене с плещи, чиито лопатки изпъкваха през якето му като шипове. Дори от това разстояние — около двайсетина метра — не бе трудно да забележа, че омършавяването му е в напреднала фаза. Успявах да различа само част от лицето му, но и това бе достатъчно, за да видя една мъртвешки хлътнала буза и кожа с цвят на стар пергамент.

Момчето стоеше опряно в края на латерната, ала не любов към Мими го задържаше там. Не мърдаше оттам, защото ако нямаше къде да се подпре, положително щеше да се стовари на земята. Несъмнено младежът бе много болен и при първото необмислено движение от негова страна щеше да припадне. Сегиз-тогиз цялото му тяло се разтърсваше от конвулсивни спазми, по-нарядко гърлото му се раздираше от свирепа кашлица. Види се, старецът с огромния шинел разбираше какво е състоянието му, защото непрекъснато кръжеше около него, явно чудейки се как да постъпи, и само цъкаше с език и помахваше безпомощно ръце досущ като смахната квачка. Освен това често се озърташе през рамо и подозрително оглеждаше площада, сякаш се боеше от нещо или от някого.

Астрид бързо се насочи към латерната, следвана плътно от мен. Усмихна се извинително на брадатия старец, обгърна с ръка младежа и го отдръпна от опората му. Тозчас той направи усилие да се задържи изправен и аз успях да видя, че е доста висок, най-малко с петнайсет сантиметра се извисяваше над момичето — ръстът само подчертаваше фигурата му на скелет. Погледът му бе втренчен и безжизнен; лицето му бе лице на човек, умиращ от глад; бузите му бяха така невероятно хлътнали, че всеки би се усъмнил дали има зъби в устата си. Астрид се помъчи полу да го води, полу да го носи, но макар да бе омършавял дотолкова, че едва ли тежеше повече от момиче, ако въобще имаше някакво тегло, непрестанните му залитания я заваляха по тротоара.

Доближих се до тях, без зъб да обеля, свих ръка около кръста на момчето и поех тежестта му. Астрид изви поглед към мен, кафявите й очи бяха болни от тревога и страх. Не вярвам лицето ми с цвят на сепия да й е вдъхнало особено доверие.

— Моля ви! — Гласът й бе умолителен. — Моля ви, оставете ме. Мога да се оправя и сама.

— Едва ли. Той е много болен, мис Лемей. Тя се втренчи в мен.

— Мистър Шерман!

— Не бих казал, че ми харесва това — рекох разчленено аз. — Преди час или два вие никога през живота си не ме бяхте виждали, дори не бяхте чували името ми. А сега, след като хванах тен и станах по-привлекателен… Аа.

Джордж, чиито гумени крака изведнъж се превърнаха на пихтия, почти се бе изплъзнал от прегръдката ми. Ясно бе, че с тая валсова стъпка двамата нямаше да стигнем далеч, затова се приведох и го преметнах през рамо, по пожарникарски. Астрид улови ръката ми панически.

— Не! Недейте! Недейте!

— Защо не? — възразих уместно аз. — Така е по-лесно.

— Не, не! Ако полицията ви види, ще го откарат.

Пуснах го, отново го хванах през кръста и се помъчих да го крепя в колкото е възможно по-вертикално положение.

— Преследвач и преследван — казах аз. — И вие сте като ван Гелдер.

— Моля?

— Но, разбира се, брат ви Джордж…

— Откъде знаете името му? — прошепна тя.

— Това ми е работата — отвърнах аз надуто. — Та исках да кажа, че брат ви Джордж е в по-неизгодно положение, тъй като не е самата енигма за полицията. Да имаш един бивш затворник за брат е наистина неизгодно.

Не отговори нищо. Съмнявам се дали някога през живота си съм виждал човек с по-нещастен и съсипан вид от нея.

— Къде живее? — попитах аз.

— При мен, разбира се. — Въпросът като че я изненада. — Не е далеч.

Наистина не беше, трябваше да се върви само петдесетина метра надолу по една улица — ако един такъв мрачен и тесен сокак може да се нарече улица — след „Балинова“. Стълбите към квартирата на Астрид бяха ужасно криви и сбутани и с Джордж на рамо видях доста зор, додето ги преодолея. Астрид отключи вратата на жилището си, което се оказа не по-голямо от заешка дупка. Доколкото успях да видя, състоеше се от миниатюрна всекидневна плюс една също толкова миниатюрна спалня, свързана с нея. Преминах в спалнята, положих Джордж на тясното легло, разкърших се и обърсах челото си.

— Бих предпочел да се изкатеря по пожарникарска стълба, отколкото по тия проклети ваши стълби — казах искрено аз.