Алистър Маклейн - Кукла на верига

Белинда ме изгледа недоверчиво. — Монахини в нощен клуб?

— А защо не? Епископите как ходят на градински увеселения.

— Не е точно същото…

— Забавленията навред по света са забавления — заявих дълбокомъдро аз. — Особено внимавайте за дами, които носят рокли с дълги ръкави или от ония ръкавици с дължина до лакътя.

— Това пък защо? — попита Белинда.

— Глава нямаш ли? Ако откриете такива, постарайте се да разберете къде живеят. Бъдете в хотела си към един. Ще ви намеря там.

— А ти какво ще правиш? — заинтересува се Меги. Огледах продължително клуба. — Имам още много работа тук.

— Не се и съмнявам — каза Белинда.

Меги понечи да отговори, ала Белинда се отърва от неизбежната тирада благодарение на изблика на благоговейни „а“ и „о“, както и на други възгласи на безкрайно възхищение, екнали внезапно в салона. Публиката, кажи-речи, бе на крака. Изпадналата в беда артистка разреши кошмарната си дилема по прост, но много находчив и сполучлив начин — обърна наопаки тенекиената вана и използвайки я като коруба на костенурка, за да скрие девичата си руменина, измина незначителното разстояние до спасителната хавлия. Сега стоеше увита в нея — Венера, излязла от морските дълбини — и се покланяше с царствена грация на публиката — мадам Мелба взима последно сбогом с „Ковънт Гардън“. Опиянената публика почна да свирка и да иска още, като най-настойчиви от всички бяха старчоците, ала напразно — репертоарът й се бе изчерпал, тя поклати очарователно глава и тръгна да слиза от сцената, влачейки облаци сапунени мехури след себе си.

— Ей, никога не бих се сетил! — възкликнах възхитено. — Обзалагам се, че и на вас не би ви хрумнало за тоя номер.

— Хайде, Белинда — подкани Меги. — Тук не е място за нас.

Станаха и поеха. Пътьом Белинда ме изгледа с едно особено трепване на веждите, което подозрително ми се стори като намигване, засмя се мило, подметна: „Така по те харесвам“, и ме остави да размишлявам, изпълнен със съмнения върху смисъла на забележката й. Обърнах се да видя дали няма някой да тръгне подире им и наистина първо бяха последвани от някакъв страшно дебел и едър господин с огромна челюст и добродушен вид, ала едва ли имаше нужда да се опасявам, защото непосредствено след него станаха поне още трийсет-четирийсет души. Коронният номер на програмата бе свършил, подобни знаменити изпълнения не се случват често, върховете рядко се изкачват многократно — само три пъти на вечер, седем нощи в седмицата — и публиката в момента се оттегляше в по-тихи води, където алкохолът се продава на четвърт от тукашната цена.

Клубът сега бе полупразен, димният покров се поразсея и видимостта съответно се подобри. Огледах се наоколо, ала сред възцарилото се временно затишие не открих нищо интересно. Край масите сновяха келнери. Поръчах „скоч“ и получих питие, в което само старателният химически анализ навярно би установил следи от уиски. Някакъв старец бършеше малкия дансинг с плавните и стилизирани движения на свещеник, изпълняващ религиозен обред. Оркестрантите, слава богу, бяха оставили инструментите си и жадно лочеха бирата, с която бе ги почерпил някакъв клиент, види се, без никакъв музикален слух. Тъкмо тогава съзрях човека, когото бях дошъл да видя, само че, както личеше, нямаше да имам възможност още дълго да го наблюдавам.

Астрид Лемей се намираше в едно вътрешно преддверие откъм задната част на помещението и замяташе пелерина върху раменете си, докато някакво друго момиче шептеше в ухото й; от напрегнатия израз и на двете, както и от припрените движения можеше да се отсъди, че съобщението е спешно. Астрид кимна няколко пъти, сетне почти притича през дансинга и излезе през главния вход. Без да бързам чак толкова, тръгнах след нея.

Доближих се плътно и бях само на няколко крачки зад гърба й, когато сви по Рембрандплейн. Спря се. Аз също спрях и насочих поглед към това, което и тя гледаше, заслушах звуците, които и тя слушаше.

Една латерна бе разположена на тротоара точно пред някакво улично кафене — отоплено и с покрив, но без прозорци. Дори в този час на нощта кафенето бе пълно почти до последно място и изтерзаните клиенти имаха вид, сякаш са готови да платят маса пари на латернаджията, само и само да се премести другаде. Латерната се оказа копие на познатата ми от хотел „Рембранд“ — същите ярки бои, същото многоцветно платнище и еднакво облечени кукли, подскачащи на своите еластични върви, — ала в музикално и чисто механично отношение тази машина безспорно отстъпваше на подобната от „Рембранд“. Латернаджията и тук бе възстар, но този имаше трийсетсантиметрова рошава сива брада, която нито бе мита, нито ресана, откакто притежателят й бе престанал да се бръсне; на главата си носеше каубойска шапка, а тялото му бе загърнато в огромен войнишки шинел, дълъг до глезените. Сред подрънкването, стоновете и хриповете, издавани от латерната, май долових мотив от „Бохеми“ и небето е свидетел, че Пучини е обрекъл умиращата Мими на много по-малко страдание в сравнение с това, което би изтърпяла тя, ако тази нощ бе на Рембрандплейн.