Алистър Маклейн - Кукла на верига

Публиката бе почти изцяло съставена от представители на мъжкия пол на всякаква възраст — като се почне от ококорени хлапаци, та до жизнени старчоци с лъснал поглед, чиято острота на зрението, изглежда, бе останала незасегната от годините. Всички присъствуващи бяха добре облечени и нищо чудно, защото изисканите амстердамски нощни клубове — тия, които все още успяват предано да задоволяват изтънчения вкус на преситените ценители на някои пластични изкуства — не са за хора, стигнали дотам да получават помощ за безработни. С две думи, тук не бе никак евтино — „Балинова“ бе един от малкото нощни клубове в Амстердам, където се плаща вход. Между публиката имаше и няколко жени. За моя ни най-малка изненада Меги и Белинда седяха на една маса в близост до вратата с някакви противни на цвят питиета пред себе си. И двете изглеждаха равнодушни към събитията на дансинга, като безспорно Меги бе по-индеферентната.

За момента моята маскировка се оказа напълно ненужна. Никой не ме погледна, когато влязох, пък и съвършено ясно бе, че никой няма такива намерения, което бе обяснимо, предполагам, при тия обстоятелства — очите на всички щяха да изскочат от стремеж да не пропуснат нищо от естетическите нюанси и символиката на оригиналния и подтикващ към размисъл балет, разиграл се пред екзалтираните им погледи, в който под акомпанимента на нестройното дрънчене и астматично хъхрене на един кошмарен оркестър някаква добре сложена млада красавица, седнала в пенлива вана, искаше да достигне хавлията си, оставена хитро на около два метра от нея. Въздухът бе наелектризиран с очакване, докато публиката се мъчеше да си представи ограничените възможности за изход, предоставени на злополучното момиче. Седнах на свободното място до Белинда и й се усмихнах с усмивка, която на фона на новия ми тен сигурно е била ослепителна. Белинда моментално се отдръпна с петнайсетина сантиметра и вирна носа си с пет.

— Хайде сега, фасони — казах аз. Тозчас и двете се втренчиха в мен. Кимнах към сцената. — Защо една от вас не иде да й помогне?

Настъпи дълга пауза, после Меги страшно сдържано попита:

— Какво е станало с лицето ти?

— Маскиран съм. Говори по-тихо.

— Но… та аз телефонирах в хотела къде сме едва преди две-три минути — намеси се Белинда.

— Не е необходимо чак да шептиш. Полковник де Грааф ме насочи тук. Направо тук дойде, нали?

Кимнаха.

— И не е излизала?

— Поне през предната врата не е — отвърна Меги.

— Постарахте ли се да запомните лицата на монахините, като излизаха от църквата? Нали така ви поръчах.

— Постарахме се — отговори Меги.

— Забелязахте ли нещо особено, нещо подозрително или необикновено в тях?

— Не, нищо. Освен — добави бодро Белинда — че монахините в Амстердам, изглежда, са много красиви.

— Меги вече ми каза за това. Нещо друго? Спогледаха се колебливо, после Меги каза:

— Странното е, че май видяхме много повече хора да влизат в църквата, отколкото да излизат.

— В сравнение с тия, които излязоха, в църквата имаше много повече хора — додаде Белинда. — Нали бях вътре, сам знаеш…

— Знам — отвърнах търпеливо. — Какво разбираш под „много“?

— Е — защити се Белинда, — доста.

— А! Значи, слязохме на доста. Положително сте проверили, че църквата е празна, нали?

— Ти ни каза да проследим Астрид Лемей. — Сега бе ред на Меги да се отбранява. — Нямаше как да изчакаме.

— А не ви ли дойде на ум, че някои може да са останали да се помолят насаме? Или пък че аритметиката ви може да не е вярна?

Устните на Белинда се изопнаха гневно, ала Меги не се сдържа:

— Не е справедливо, майор Шерман. Наистина може да допускаме грешки, но това не е справедливо. — Когато Меги говори така, давам ухо.

— Извинявай, Меги. Извинявай и ти, Белинда. Когато страхливци като мен се затормозят, изкарват си го на хора, които не могат да отвърнат. — И двете тозчас ме удостоиха с онази мила съчувствена усмивка, която иначе би ме засегнала, но сега странно защо ми се стори трогателна — може би кафявата помада бе сторила нещо на нервната ми система. — Само бог знае, че аз правя повече грешки от вас. — Не беше лъжа, в момента допусках една от най-големите си грешки — трябваше да слушам по-внимателно какво ми казват момичетата.

— И сега? — попита Меги.

— Да, какво ще правим сега? — присъедини се към нея Белинда.

Види се, бяха ми простили напълно.

— Ще обиколите нощните клубове в околността. Хич не са кът. Гледайте дали няма да забележите някого — от изпълнителите, от персонала или дори от публиката, — който да прилича на някой от тия, дето видяхте тая вечер в църквата.