Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Отвън ме чака такси — отклоних поканата му аз. — Да знаете къде мога да намеря полковник де Грааф по това време на нощта? Искам да ми услужи с някакъв автомобил, за предпочитане — бърз.

— Лично аз нямам нищо против — засмя се ван Гелдер. — Полковника ще намерите в канцеларията му — знам, че тази вечер остана да работи до късно. — Вдигна чашата си. — Хиляди благодарности. Страшно се бях разтревожил.

— Алармирахте ли полицията?

— Неофициално — засмя се ван Гелдер отново, но този път с горчивина. — Нали знаете защо. Доверените приятели са малцина, докато в Амстердам има деветстотин хиляди души.

— Имате ли представа защо се е отдалечила толкова от къщи?

— Да, поне това е обяснимо. Херта често я води там — в църквата, искам да кажа. Всички земляци от Хюйлер, живеещи в Амстердам, ходят там. Това е хугенотска църква, в Хюйлер също има такава — не точно църква, ами нещо като работилница, която в неделя използват за богослужение. Херта я води и там — двете често ходят на острова. Тия две църкви и парка Вондел — това са единствените места, където излиза.

Херта влезе в стаята и ван Гелдер я погледна тревожно. С израз, който на нейното жилаво лице вероятно би трябвало да говори за задоволство, Херта поклати глава и пое към вратата с гъшата си походка.

— Слава богу! — Ван Гелдер пресуши чашата си. — Няма нови инжекции.

— Няма този път. — На свой ред пресуших чашата и аз, казах довиждане и потеглих.

Освободих таксито на Марниксщраат. Ван Гелдер бе телефонирал, за да предупреди, че идвам, и полковник де Грааф ме очакваше. Ако действително бе зает, не го показваше с нищо. Беше погълнат от обичайното си занимание да прелива от стола, в който седи — бюрото пред него бе празно, брадата му почиваше върху юмрука и щом се появих, върна погледа си на земята от кроткото съзерцание на безкрайността.

— Да допускам ли, че сте осъществили някакъв напредък? — поздрави ме той.

— Боя се, ще допуснете погрешно.

— Виж ти. Значи, няма изгледи широки булеварди да ни отведат до решението на проблема.

— Само задънени улици се виждат.

— От инспектора разбрах, че сте искали автомобил.

— Да, ако обичате.

— Мога ли да ви попитам за какво ви е нужно това превозно средство?

— Да се придвижвам по задънените улици. Но не това всъщност дойдох да искам от вас.

— Не съм си и помислял подобно нещо.

— Искам да ми дадете едно пълномощно за обиск.

— За какво ви е?

— За да обискирам — отвърнах търпеливо аз. — Разбира се, в присъствието на полицейски служители, за да бъде законно.

— Кого ще обискирате? И къде?

— Моргенщерн и Мюгенталер. Склад за сувенирни стоки. Намира се надолу към пристанището — точния адрес не знам.

— Чувал съм за тях — кимна де Грааф. — Но нямам никакво обвинение срещу тях. Вие имате ли?

— Не.

— Тогава какво ви кара да бъдете толкова любопитен към тях?

— Честно да ви кажа, сам не знам. Тъкмо това искам да разбера, защо съм толкова любопитен към тях. Тая вечер бях в склада им…

— Положително заключват вечер… Размахах връзката шперцове пред очите му.

— Знаете, че притежанието на подобни инструменти е подсъдимо — каза де Грааф остро.

Прибрах връзката в джоба.

— Какви инструменти?

— О, нищо. Просто имам халюцинации — каза де Грааф радушно.

— Любопитно ми е защо вратата към канцеларията им трябва да бъде от стомана и да има брава с часовников механизъм. Любопитно ми е също така какво търсят тия хиляди библии в склада им. — Премълчах миризмата на коноп, както и дебнещия човек зад куклите. — Ала в действителност най-много ме интересува списъкът на техните доставчици.

— Пълномощно за обиск може да се издаде под всякакъв претекст — каза де Грааф. — Лично аз ще ви придружа. Не се и съмнявам, че утре сутринта ще обясните по-подробно вашето любопитство. А сега за колата. Ван Гелдер даде една отлична идея. Специална полицейска кола, снабдена с всичко от радиотелефон до белезници, но на вид досущ като такси, ще бъде тук след две минути. Да се движиш с таксиметров автомобил, сам разбирате, не е без известни проблеми.

— Ще гледам да съм колкото се може по-незабележим за околните. Нещо друго за мен?

— Също след две минути. С колата ви ще дойдат и сведенията от Архива.

Две минути минаха и върху бюрото на де Грааф бе положена папка. Той запреглежда книжата.

— Астрид Лемей. Това е истинското й име и навярно звучи доста странно. Баща — холандец, майка — гъркиня. Бащата е бил вицеконсул в Атина, сега — покойник. Местонахождението на майката е неизвестно. Възраст — двайсет и четири години. Не се обвинява в нищо, но и почти нищо не се знае за самата нея. Трябва да се признае, че миналото й е някак смътно. Работи като компаньонка в нощния клуб „Балинова“ и живее в малък апартамент наблизо. Има само един известен роднина — брат. Джордж, двайсетгодишен. А! Това може да ви заинтересува. Джордж е прекарал шест месеца в кафеза.