Алистър Маклейн - Кукла на верига

— И тя е там.

— И също пее химни?

— Не знам. Не влязох.

— Вероятно и Белинда не би трябвало да влиза.

— Какво по-безопасно място от църква? — Вярно, права си. — Помъчих се да се успокоя, но някак бях на тръни.

— Нали едната трябваше да остане.

— Разбира се.

— Белинда каза, че ти навярно ще искаш да узнаеш името на църквата.

— За какъв… — Облещих очи. — Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество? — Меги кимна. Бутнах стола назад и станах. — Сега вече ми каза каквото имаше да ми кажеш. Хайде.

— Какво? И ти ще оставиш недопита тази чудесна бира, която толкоз здравословно ти действува?

— В момента мисля за здравето на Белинда, не за своето.

Тръгнахме, и щом тръгнахме, изведнъж ми просветна, че на Меги името на църквата не говори нищо. А това бе така само защото Белинда не й е казала, след като се е върнала в хотела, по-точно не е имала възможност, понеже Меги е спяла. Също така се чудех за какво може да са разговаряли пътьом двете. Явно не бяха разговаряли за каквото и да е. Или имаше нещо странно тук, или аз не бях от най-умните. А може пък и двете.

Както обикновено, навън валеше и докато подминавахме по Рембрандплейн хотел „Шилер“, Меги съвсем навременно потрепера.

— Виж — обади се тя, — ето там едно такси. По-точно, не само едно.

— Ако питаш мен, няма такси в Амстердам, което да не е подкупено от престъпния свят — отвърнах аз с чувство. — Но все пак не съм чак толкова сигурен. Ще повървим, не е далеч.

Наистина не беше, ала с такси. Пеша разстоянието бе доста значително. Разбира се, нямах намерение да бием целия тоя път пеша. Поведох Меги надолу по Торбекеплейн, последователно свихме вляво, вдясно и отново вдясно, докато излязохме на Амстел.

— Види се, добре познавате тукашната част на града, майор Шерман — подметна Меги.

— Идвал съм тук.

— Кога?

— Не си спомням точно. Май миналата година, по някое време.

— Кога миналата година? — Меги знаеше или смяташе, че знае всичките ми митарства от последните пет години, при това Меги е човек, чието любопитство много лесно се възбужда. Тя хич не обича тъй наричаните от нея неуточнени неща.

— Доколкото си спомням, през пролетта.

— И може би стояхте два месеца?

— Нещо такова.

— Миналата година през пролетта прекарахте два месеца в Маями, майор Шерман — заяви с укор тя. — Поне така е записано в архивите.

— Знаеш, че съм скаран с датите.

— Не, не знам. — Направи кратка пауза. — Предполагах, че още не сте намерили време да се срещнете с полковник де Грааф и ван Гелдер…

— Така е.

— Но…

— Не исках да ги безпокоя веднага. — Спрях пред една телефонна будка. — Имам да се обадя на две места. Чакай ме тук.

— В никакъв случай! — Много чудновато действува на хората тоя Амстердам. И Меги взе да става същата като Белинда. Но в случая имаше оправдание — дъждът се бе усилил много. Отворих вратата и я поканих да влезе първа в телефонната будка. Първо се обадих на една таксиметрова пиаца, намираща се в близката околност, чийто телефон знаех. После занабирах друг номер.

— Не ми беше известно, че владеете холандски — забеляза Меги.

— На нашите приятели също не е известно. Благодарение на това можем да си осигурим честен шофьор на такси.

— В действителност ти не се доверяваш на никого, нали? — каза Меги с възхищение.

— Доверявам се на теб, Меги.

— Нищо подобно. Ти чисто и просто не искаш да обременяваш красивата ми глава с излишни проблеми.

— Такъв е стилът ми — оправдах се аз. Гласът на де Грааф прозвуча в слушалката. След обичайната размяна на любезности попитах: — Какво стана с ония листчета? Още нищо ли? Благодаря ви, полковник де Грааф. Ще ви позвъня пак. — Затворих телефона.

— Какви листчета? — наостри уши Меги.

— Бях му дал едни листчета.

— Откъде ги имаш?

— Един приятел ми ги даде снощи.

Меги ме изгледа с типичния си примиренчески поглед и не каза нищо. Няколко минути по-късно пристигна едно такси. Казах на шофьора някакъв адрес в стария град и след като стигнахме, продължихме с Меги пеша надолу по една тясна уличка към каналите в пристанищния квартал. Щом свихме зад ъгъла, спрях.

— Това ли е?

— Това е.

Това бе малка, сива църквица, отдалечена на петдесетина метра надолу край брега на канала, която представляваше стара, изкорубена и пропукана постройка — сякаш единствена вярата я крепеше горе-долу във вертикално положение, защото дори за моето неопитно око бе ясно, че е готова всеки момент да се катурне в канала. Над основния корпус се издигаше къса каменна кула, изкривена най-малко с пет градуса от перпендикуляра и увенчана с тънък заострен връх, който застрашително бе килнат в срещуположната посока. Крайно време бе Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество да се заеме с повсеместно събиране на волни пожертвования.