Алистър Маклейн - Кукла на верига

Повървях двеста-триста метра, докато се отдалеча достатъчно от хотела на момичетата, и после взех едно такси, което ме откара до „Рембранд“. Спрях се под навеса пред входа към фоайето и известно време останах да наблюдавам латерната отсреща. Старецът не само бе неуморим, но, види се, бе и непромокаем, дъждът за него не означаваше нищо — едва ли някаква друга стихия освен земетресение би могла да му попречи да изнесе вечерния си концерт. Подобно на пътуващите актьори, които държат представлението да се състои при всякакви условия, той също навярно чувствуваше задължение към своите слушатели, а слушатели, колкото и да е абсурдно, имаше: петима-шестима хлапаци, чиито протрити дрехи, както личеше по всичко, бяха съвършено подгизнали — група най-горещи почитатели на музиката, потънали в мистично съзерцание на предсмъртните агонии на Щраус, чийто ред за изтезание бе дошъл тази вечер. Влязох в хотела.

Помощник-управителят ме съзря чак след като оставих палтото си на закачалката. Изненадата му изглежда бе искрена.

— Връщате се толкоз скоро? И то от Заандам?!

— Такситата тук са много бързи — обясних аз и отминах към бара, където поръчах чаша болс 3 3 Холандска спиртна напитка. Съществува в най-различни видове, в случая става въпрос за „йонг“ болс, който много прилича на водка. Б.пр. и бутилка бира.

Седях и отпивах спокойно и от двете питиета, докато премислях каква може да бъде връзката между мъже с бързи рефлекси, пласьори на наркотици, болни от наркомания момичета, дебнещи очи зад кукли, хора и таксита, които ме следват навсякъде, изнудвани полицейски служители, продажни хотелиери, портиери и латерни.

Събрано, всичко това се равняваше на нула. Явно предприетите досега от мен действия не бяха достатъчно провокиращи. Сигурен бях, че е така, и тъкмо стигнах до неохотното заключение, че не ми остава нищо друго, освен късно тази нощ отново да навестя склада — без изобщо да казвам на Белинда, разбира се, — когато за пръв път, откакто седях на бара, вдигнах поглед към огледалото пред себе си. Не бях подтикнат от никакъв инстинкт или нещо подобно — просто от известно време обонянието ми улавяше някакъв аромат, който едва в момента осъзнах, че е характерен за сандаловото дърво, и понеже съм голям любител на това благоухание, исках да разбера откъде идва. Нищо повече от банално любопитство.

Момичето седеше на маса, разположена точно зад мен; пред себе си имаше чаша алкохол, в ръката — вестник. Би могло да съм си въобразил, че щом погледнах в огледалото, очите й на часа се забодоха във вестника, ала неща от този род нямах навик да си въобразявам. Наблюдаваше ме безспорно. Беше млада на вид, носеше зелено палто, а косата й, според изискванията на модата, представляваше рошава сламена на цвят топка, която сякаш бе подстригвана с градинарски ножици. Амстердам, изглежда, бе пълен с блондинки, които ангажираха по един или друг начин вниманието ми.

Казах на бармана: „Още веднъж от същото“, оставих питиетата си на една маса в близост до бара и бавно се упътих към фоайето, подминах момичето с вид на човек, дълбоко унесен в мисли, без дори да я погледна, и през главния вход излязох на улицата. Щраус бе отстъпил от арената, но не и старият латернаджия, който, за да илюстрира широтата на своя вкус, в момента предлагаше жестоко изпълнение на „Красивите бели брегове на Лох Ломонд“. Ако опита да изсвири тази песен на Сочийхол стрийт в Глазгоу, до петнайсет минути нито от латерната, нито от него ще остане и помен. Младите почитатели на музиката му бяха изчезнали, което би могло да се изтълкува, че или са настроени крайно антишотландски, или крайно прошотландски. В действителност тяхното отсъствие, както щях да установя по-късно, означаваше нещо съвсем, съвсем друго — всички доказателства бяха пред очите ми, ала аз ги пропуснах и поради това твърде много хора щяха да умрат. Старецът ме забеляза и не прикри изненадата си.

— Минеер каза, че…

— Отива на опера. Така и направих. — Заклатих печално глава. — Примадоната получи сърдечен пристъп, когато се опита да стигне горно „ми“. — Потупах го по рамото. — Без паника. Отивам само до телефонната будка отсреща.

Набрах хотела на момичетата. Незабавно се свързах с централата, а след дълга пауза и със стаята. Гласът на Белинда прозвуча раздразнено.

— Ало. Кой е?

— Шерман. Искам те веднага тук.

— Сега? — простена тя. — Но аз в момента се къпя.

— За съжаление, не мога да бъда на две места едновременно. Чиста си достатъчно за мръсната работа, която имам за теб. Меги също да дойде.