Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Можете да ги задържите, ако искате — казах злъчно аз.

— Да ги задържа? — Тя погледна хартиите. — Не искам да…

— Ха! Амнезията взе да изчезва.

— Моля ви, аз…

— Перуката ви е мръднала, мис Лемей. Машинално вдигна ръце и попипа косата си, после бавно ги отпусна и гузно прехапа устни. В кафявите очи се четеше нещо близко до отчаяние. Отново изпитах неприятното чувство, че няма за какво да съм особено горд от себе си.

— Моля ви, оставете ме — каза тя.

Отстъпих встрани, за да й направя път. Погледна ме за секунда и аз бих могъл да се закълна, че очите й умоляваха, а лицето й се бе свило, сякаш се готвеше ей сега да заплаче; после тръсна глава и забърза навън. Последвах я с доста по-бавна крачка, видях я как притича надолу по стълбите и сви по посока на канала. Двайсет секунди по-късно Меги и Белинда отминаха в същата посока. Въпреки чадърите си и двете изглеждаха страшно мокри и много нещастни. Може пък да са дошли до десет минути в крайна сметка.

Върнах се обратно в бара, който по начало нямах намерение да напускам, но нали трябваше да покажа на момичето в зелено, че именно това правя. Добродушното лице на бармана грейна:

— Още веднъж добър вечер, сър. Предположих, че сте отишли да спите.

— Тръгнах да си лягам, наистина. Но вкусът в устата ми каза: „Не, още един болс.“

— Човек винаги трябва да слуша своя вкус, сър — забеляза без хумор барманът. Подаде ми малката чашка. — Заповядайте, сър!

Взех питието си и отново потънах в мисли. Размишлявах за наивността и за това, колко е неприятно да те баламосват, също се чудех дали младите момичета умеят да се изчервяват по поръчка. Имах чувството, че съм чувал за една актриса, която владее тази способност, но не бях сигурен, затова поръчах нов болс, за да разчовъркам паметта си.

По-следващата чаша, която хванах в ръка, беше съвсем различна — много по-тежка и съдържаше къде-къде по-тъмна течност. Всъщност това бе половинлитрова халба, пълна с черна бира „Гинес“ — нещо твърде необикновено за кръчмите отвъд Ламанш. Но не и за „Старата камбана“ — един декориран с конска сбруя хан, който изглеждаше много по-английски, отколкото повечето подобни заведения на острова. Специалитетът тук бе английската бира в цялото й разнообразие и — както удостоверяваше халбата ми — ирландската „Гинес“.

Кръчмата бе добре посетена, ала аз успях да си намеря самостоятелна маса и седнах с лице към вратата — не защото страдам от някакво каубойско предубеждение да не съм с гръб към вратата, а защото исках веднага да забележа, щом влезе Меги или Белинда — която дойде. В случая дойде Меги. Прекоси до масата ми и седна. Представляваше наистина жалка картинка — въпреки шала и чадъра, гарвановочерната й коса бе залепнала по слепоочията.

— Добре ли си? — попитах загрижено аз.

— Ако му казваш „добре“ да бъдеш мокър до кости, значи, да. — Не бе никак присъщо за Меги да говори тъй хапливо — явно бе ужасно мокра действително.

— А Белинда?

— И тя ще преживее. Но мисля, че се безпокои прекалено много за теб. — Многозначително изчака, додето довърша продължителното и жадно отливане от бирата си. — Надява се, че няма да стигнеш до крайности.

— Белинда е много грижовно момиче. — Белинда знаеше дяволски добре какво правя.

— Белинда е млада — додаде тя.

— Знам, Меги.

— И уязвима.

— Знам, Меги.

— Не искам да пострада, Пол.

Това вече ме стресна. Меги никога не се обръщаше към мен с малкото ми име, освен ако не сме сами, но дори и тогава само, когато е завладяна дотолкова от мисъл или емоция, че пренебрегва своите схващания за благоприличие. Не знаех как да разбирам последната й забележка и недоумявах за какво, дявол да го вземе, е възможно да са говорили двете с Белинда. Взех да изпитвам съжаление, че вместо тях не бях взел за помощници два полицейски добермана. Ако не друго, един доберман щеше да види за нула време сметката на нашия потаен приятел от склада на Моргенщерн и Мюгенталер.

— Казах… — понечи да подхване пак Меги.

— Чух какво ми каза. — Отпих нова глътка бира. — Наистина много мило от твоя страна, Меги…

Тя кимна, но не за да изрази съгласие с думите ми, а за да покаже, че по една или друга причина този отговор не я удовлетворява, и сетне сръбна от шерито, което й бях поръчал. Бързо преминах на по-здрав лед.

— И така, къде отиде нашата приятелка, която трябваше да проследите?

— На църква.

— Какво! — хлъцнах в халбата.

— Пее химни.

— Гръм и мълния! А Белинда?