Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Но тя спи.

— В такъв случай няма да е зле да я събудиш, нали? Разбира се, ако не предпочиташ да я носиш на гръб. — Засегнато мълчание. — До десет минути бъдете при хотела. Чакайте отвън, на двайсетина метра встрани.

— Та навън вали дъжд като из ведро! — все още продължаваше да проплаква.

— Дамите от улицата нехаят дали ще се намокрят. Скоро оттук ще излезе едно момиче. Твоя ръст, твоята възраст, твоята фигура, твоята коса…

— В Амстердам сигурно има поне десет хиляди момичета, които…

— Може, но тази е и красива. Не е чак толкова красива като теб, но все пак е красива. Също така е облечена със зелено палто, за да върви със зелен чадър, сложила си е сандалов парфюм, а на лявото слепоочие има добре прикрита рана, която й нанесох вчера следобед.

— Виж ти — нищо не си ни казвал за двубоите си с момичета.

— Не мога да помня всяка маловажна подробност. Проследете я. Когато стигне там, за където е тръгнала, едната да остане на пост, а другата да ми съобщи. Но не в хотела, не можете да идвате тук, знаете това. Ще бъда в „Старата камбана“, на другия край на Рембрандплейн.

— Какво ще правиш там?

— Това е кръчма. Какво мислиш бих могъл да правя?

Когато се върнах, момичето със зеленото палто продължаваше да седи на същата маса. На път за бара се отбих в рецепцията да взема няколко листа хартия и после отидох при масата, където бях оставил питиетата си. Намирах се на не повече от два метра встрани от момичето, тъй че тя имаше отличен кръгозор към мен, докато самата тя бе сравнително по-трудна за наблюдение.

Извадих от портфейла си сметката от снощната вечеря, пригладих я с длан на масата пред себе си и почнах да пиша нещо на празен лист. След няколко секунди хвърлих с възмущение писалката, смачках на топка хартията и я отпратих в близкото кошче. Продължих да пиша на нов лист, но пак стигнах до същия незадоволителен резултат. Няколко пъти повторих тази процедура, после затворих здраво очи, подпрях главата си с ръце и останах така близо пет минути — човек, потънал в дълбок размисъл. Чисто и просто не бързах за никъде. Бях наредил на Белинда до десет минути да бъдат тук, но успееше ли за това време да излезе от банята, да се съблече и да събуди Меги, значи, познавах по-слабо жените, отколкото предполагах.

След известно време поднових писането, мачкането и обстрелването на кошчето за боклук с книжни топчета — така изминаха двайсет минути. Допих питието си, станах, пожелах лека нощ на бармана и излязох. Ала не отидох по-далеч от плюшените завеси с винен цвят, които отделяха бара от фоайето, спрях се и предпазливо занадничах между тях. Момичето със зеленото палто стана, отиде до бара, поръча си ново питие и сетне небрежно седна с гръб към мен на стола, който току-що бях освободил. Огледа се — отново небрежно, — за да се увери, че никой не я наблюдава, и все така небрежно протегна ръка към кошчето за боклук и вдигна най-горното топче смачкана хартия. Тъкмо го разгъваше и приглаждаше на масата пред себе си, когато аз безшумно се запътих към нейния стол. Оттук вече виждах лицето й в профил — беше необикновено застинало. Дори можех да прочета надписа на бележката, разгъната от нея. Той гласеше: „САМО ЛЮБОПИТНИТЕ МОМИЧЕТА НАДЗЪРТАТ В КОШЧЕТАТА ЗА БОКЛУК.“

— Останалите листове съдържат все същото секретно послание — казах аз. — Добър вечер, мис Лемей.

Тя рязко се извърна и вдигна поглед към мен. Бе се гримирала много умело, за да скрие маслинения оттенък на своята кожа, ала всичкият грим и пудра на света не биха могли да маскират червенината, която тръгна от шията й и се разпростря чак до челото.

— Бога ми! — възкликнах аз. — Какъв очарователен ален нюанс.

— Съжалявам, не говоря английски.

Докоснах съвсем леко удареното място и любезно казах:

— Ясно — амнезия, вследствие на мозъчно сътресение. Ще мине. Как е главата ви, мис Лемей?

— Съжалявам, не…

— Говоря английски. Вече го казахте. Но разбирате доста добре, нали? Особено английското писмо. За един застаряващ човек като мен наистина е тонизиращо да узнае, че днешните млади момичета могат така красиво да се изчервяват. Действително се изчервявате красиво, да знаете.

Тя се изправи смутено, като извиваше и мачкаше хартията с ръце. Независимо че сигурно бе на страната на престъпниците — и кой друг освен човек на страната на престъпниците би се опитал да ми попречи да продължа гонитбата на летището, — все пак не бях в състояние да потисна съжалението си към нея. Видът й излъчваше нещо толкова съсипано и безпомощно. Приличаше на залязла актриса, но залезлите актриси обикновено вече са спечелили цяло състояние от сцената или екрана. После кой знае защо се сетих за Белинда. Две за един ден наистина са прекалено много. Почнах да ставам слабохарактерен. Кимнах към намачканите хартии.