Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Всичко тук е съмнително — потрепера тя.

— Настиваш, това е — рекох аз и я потупах по гърба. — Предупредих те за тия минижупи. Отиваме на другия етаж.

Четвъртият етаж изцяло бе във владение на най-удивителната колекция от кукли, която човек е в състояние да си представи. Трябва да бяха хиляди на брой, с всякакви размери: от миниатюрни джуджета до модели, даже по-големи от куклата на Труди — всичките без изключение бяха фино моделирани и красиво облечени в разнообразни холандски национални костюми. По-едрите кукли стояха свободно на краката си или подпрени на метална стойка; по-малките висяха на върви, закрепени за гредите по тавана. На края лъчът на фенерчето ми попадна на група кукли в познатата ми носия.

Белинда бе забравила за задачата си да пази гърба ми — отново бе се вкопчила в ръката ми.

— Кошмарно е тук. Изглеждат толкова живи и… някак бдителни. — Тя погледна осветените кукли. — Нещо особено ли намираш в тези?

— Не е необходимо да шептиш. Нищо не им пречи да те наблюдават, но, уверявам те, не могат да те чуят. А за тия кукли там… Всъщност няма нищо особено, само знам, че са от остров Хюйлер в Зуйдер Зее. Икономката на ван Гелдер — една очарователна дърта вещица, която е загубила метлата си — ходи облечена по същия начин.

— По същия начин?

— Трудно е да се предположи, наистина — съгласих се аз. — А Труди има огромна кукла със същите дрехи…

— Болното момиче?

— Да.

— И тук лъха на нещо отвратително болно. Белинда ме пусна и наново се зае да пази гърба ми.

Миг по-късно чух как рязко си пое дъх и се обърнах. Стоеше с гръб към мен на не повече от четири крачки и тъкмо се запромъква крадешком назад — очевидно бе вперила поглед в нещо, уловено от лъча на фенерчето й, докато със свободната си ръка пипнешком търсеше опора зад себе си. Поех ръката й и тя се доближи до мен, все още без да обърне глава. Заговори с трескав шепот:

— Там има някой. Някой дебне.

Взрях се бегло по посока на осветеното от нея място, ала не видях нищо — в края на краищата фенерчето на Белинда не бе много мощно в сравнение с моето. Отместих поглед, настойчиво подръпнах ръката й и щом най-сетне се обърна към мен, въпросително я погледнах.

— Наистина има някой там. — Същият напрегнат шепот, зелените очи бяха разширени. — Видях ги. Наистина ги видях.

— Ги?

— Очите. Видях ги!

Не се и съмнявах. Независимо от богатото си въображение, Белинда бе обучена, и то много добре, да не проявява въображение, когато се налага да бъде наблюдателна. Прехвърлих фенерчето си от другата страна, но движението ми бе така невнимателно, че лъчът премина през лицето на Белинда и още преди да свали вдигнатата си инстинктивно ръка, аз осветих мястото, току-що посочено от нея. Не съзрях никакви очи, ала успях да видя нещо друго — две кукли, окачени една до друга, съвсем слабо и едва забележимо се поклащаха. А на този етаж от склада не се усещаше и следа от въздушно течение или полъх.

Дръпнах я отново за ръка и се засмях насреща й.

— Сега, Белинда…

— Не ми разправяй „сега, Белинда“! — Дали това беше свиреп съсък или трепетен шепот, не можех да бъда сигурен. — Казвам ти, видях ги. Злостни, дебнещи очи… Кълна се, че ги видях. Кълна се…

— Така е, Белинда. Несъмнено, Белинда…

Приближи се и втренчено ме погледна, в очите й се четеше някакво объркване, сякаш ме подозираше, че говоря така само за да й угодя, което бе и самата истина.

— Вярвам ти, Белинда. Разбира се, че ти вярвам — добавих аз със същия тон.

— Тогава защо не предприемеш нещо?

— Тъкмо това се каня. Смятам да се пръждосваме оттук. — Без да бързам, направих последен оглед с фенерчето, все едно нищо не бе се случило, после се обърнах и хванах Белинда покровителствено за ръка. — Няма нищо интересно за нас… и без това престояхме твърде дълго тук. По едно питие за нервите ни, мисля, ще е най-добре сега.

Тя вдигна очи към мен, лицето й излъчваше смесица от гняв, объркване и недоверчивост, както и немалко облекчение, според мен. Ала в момента властвуваше гневът — мнозинството хора се разяряват, щом почувствуват, че не им вярват, и същевременно, за да им угодят, се съгласяват с тях.

— Но казвам ти…

— Шшт! — докоснах аз устните си с показалец. — Не ми казвай нищо. Шефът — запомни — винаги знае най-добре…

Белинда беше твърде млада, за да изпадне в пристъп на апоплексия, но независимо от това цялата кипеше. Изгледа ме свирепо, очевидно решила, че няма думи да изрази състоянието си, и заслиза по стълбите надолу, докато целият й гръб бе настръхнал от негодувание. Последвах я, но и с моя гръб не всичко бе наред — усещах как по повърхността му пролазва едно странно, тръпнещо чувство, което не изчезна, додето не заключих благополучно външната врата на склада зад себе си.