Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Свийте по Принсенграат.

— Пътят за „Схипсхол“ не е оттам.

— Оттам искам да минем. Свийте вдясно.

Свихме, мерцедесът — подир нас.

— Спрете.

Шофьорът натисна спирачките. Мерцедесът закова на мястото си. Съвпаденията са си съвпадения, но това вече бе прекалено. Слязох, отидох до мерцедеса и отворих вратата. Шофьорът бе дребен човек, с лъскав син костюм и невзрачна външност.

— Добър вечер. Може ли?

— Не, не съм на работа. — Огледа ме от глава до пети, като отначало се мъчеше да изглежда разсеяно нехаен, после арогантно равнодушен, но и в двата случая не бе добър артист.

— Тогава защо спряхте?

— Забранено ли е човек да спре да изпуши една цигара?

— Не е, само че не ви виждам цигарата. Нали знаете къде се намира Главното полицейско управление? — Внезапно помръкналият му израз красноречиво говореше, че знае, и то твърде добре. — Предлагам ви да отидете там и да потърсите полковник де Грааф или инспектор ван Гелдер. Кажете им, че искате да заведете жалба срещу Пол Шерман — хотел „Екселсиор“, стая 616.

— Жалба ли? — наостри уши той. — Каква жалба?

— Обяснете им, че същият е взел ключовете ви от колата и ги е хвърлил в близкия канал. — Измъкнах ключовете от таблото и ги запокитих в канала — цопнаха наистина звучно, потъвайки завинаги в дълбините на Принсенграат. — И повече не се мотай зад гърба ми — заключих аз и затворих вратата по начин, подходящ за финал на нашия кратък разговор, но мерцедесът е хубава кола и вратата не се затръшна.

Обратно в моето такси, изчаках, додето отново излезем на главния път, и помолих шофьора да спре.

— Реших да продължа пеша — рекох аз и платих дължимата сума.

— Какво!? До „Схипсхол“?

Засмях се снизходително, както би могло да се очаква от състезател по спортно ходене, чиито качества са поставени под съмнение, изчаках, докато колата се отдалечи, после се метнах на трамвай №16 и слязох на Дам. Облечена в тъмно палто, съчетано с тъмен шал върху русите коси, Белинда ме чакаше под навеса на трамвайната спирка. Изглеждаше мокра и премръзнала.

— Закъсняхте — посрещна ме тя укорително.

— Никога не критикувай шефа си, дори с намек. Началническото съсловие винаги има да се грижи за много неща.

Пресякохме площада по пътя на сивия мъж от предишната вечер, свихме надолу по уличката край „Краснаполски“ и после по залесения бряг на Оудезийц Воорбургвал — район, който спада към културните забележителности на Амстердам, но Белинда като че не бе в настроение за култура. Иначе жизнерадостно момиче, сега тя изглеждаше необщителна и отнесена, възцарилата се тишина бе доста тягостна. Нещо измъчваше Белинда и ако действително бях почнал да проумявам характера й, предполагах, че скоро ще изплюе камъчето. Оказах се прав.

— Ние в действителност не съществуваме за вас, нали? — подхвана внезапно тя.

— Кои вие?

— Аз, Меги, всички, които работят за вас. Ние сме просто нули.

— Ами знаеш как стоят тия неща — казах умиротворяващо аз. — Морският капитан не слиза до нивото на екипажа.

— Тъкмо това имам пред вид. Това казвам — ние в действителност не съществуваме за вас. Ние сме просто кукли, които се направляват от майстора-кукловод, за да се постигнат дадени цели. Всеки би могъл да бъде такава кукла.

— Виж, дошли сме тук да свършим мръсна и неприятна работа — казах меко аз. — Постигането на тази цел е всичко. Отделната личност няма значение. Освен това забравяш, че съм твой шеф, Белинда. Наистина не мисля, че би трябвало да ми говориш така.

— Ще ви говоря, както пожелая. — Не само жизнено момиче, но и с дух; Меги дори не би и мечтала да ми каже подобно нещо. Белинда обмисли за момент последната си фраза, после продължи по-спокойно: — Извинете. Не трябваше да казвам това. Но не разбирам защо е необходимо да се държите така с нас, по този отчужден начин и никога да не общувате с нас? Ние сме хора, нали? — но не и за вас. Ако ме срещнете на улицата утре, няма да ме познаете. Вие изобщо не ни забелязвате.

— О, забелязвам ви и още как. Да вземем например теб. — Внимавах да не поглеждам към нея, докато вървяхме рамо до рамо, макар да знаех, че ме наблюдава неотклонно. — Нова служителка в областта на наркотиците. Незначителен стаж в Парижката криминална служба. Облечена в тъмносиньо палто, на главата с тъмносин шал на бели еделвайсчета; надолу с плетени, бели чорапи, скромни ниски обувки, тъмносини на цвят — поизносени. Ръст: сто шейсет и четири сантиметра; фигура — нека цитирам един прочут американски писател, — фигура, която може да накара епископ да счупи с ритник стъклописван прозорец; много красиво лице, платиненоруси коси, които приличат на копринена прежда, когато слънцето заблести по тях; черни вежди, зелени очи, проницателен ум и — най-ценното й качество — безпокои се за своя шеф, по-специално за липсата му на човечност. А, щях да пропусна… На третия пръст на лявата й ръка лакът за нокти е напукан. Освен това прекрасната усмивка става по-очарователна — ако въобще е възможно да бъде по-очарователна — от леко закривения ляв, горен кучешки зъб.