Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Труди ей сега ще се върне, майоре. Отначало се стеснява от непознати. Но само отначало.

Както бе обещал ван Гелдер, Труди се върна почти незабавно. Този път носеше със себе си огромна кукла, изработена така чудесно, че на пръв поглед човек би могъл да я сбърка с живо дете. Беше висока около метър. На главата си имаше бяла типично холандска шапка, под която се подаваха руси къдрици със същия цвят като косата на Труди; надолу бе облечена в дълга до глезена, надиплена рокля от копринен плат и прекрасно избродирано елече. Труди така здраво притискаше куклата в прегръдката си, сякаш беше истинско дете. Ван Гелдер отново обгърна раменете й.

— Това е дъщеря ми — Труди. А това, Труди, е един мой приятел. Майор Шерман от Англия.

Сега тя приближи без колебания към мен, протегна ръка, приклекна леко, все едно се помъчи да направи реверанс, и се засмя:

— Здравейте, майор Шерман.

Нямах желание да остана по-назад в тази размяна на вежливост, затова се усмихнах и сдържано се поклоних:

— Мис ван Гелдер — много ми е приятно.

— Много ми е приятно. — Тя се завъртя и погледна въпросително ван Гелдер.

— Английският не се числи към силните страни на Труди — извини я ван Гелдер. — Седнете, майоре, седнете.

Извади от барчето бутилка скоч, наля две чаши, подаде ми едната и потъна в креслото си с въздишка.

След малко вдигна поглед към дъщеря си, която така упорито се бе втренчила в мен, че ме караше да изпитвам нещо доста повече от леко неудобство.

Няма ли да седнеш, скъпо дете?

Труди се обърна към ван Гелдер, засмя се лъчезарно, кимна и положи гигантската кукла в скута му. Той я прие с готовност — явно бе свикнал на това.

— Ще седна, татко — съгласи се тя и безцеремонно, но същевременно съвсем непринудено, сякаш бе най-естественото нещо на света, седна на коляното ми, прегърна ме през врата и ми се усмихна. Отвърнах на усмивката й, макар че за тая цел в момента трябваше да положа херкулесово усилие.

Труди ме изгледа тържествено и каза:

— Обичам те.

— И аз те обичам, Труди.

Стиснах ръката й, за да й покажа колко много я обичам. Тя ми се усмихна отново, положи глава на рамото ми и затвори очи. Секунда-две погледът ми се задържа върху русата й коса, после погледнах въпросително ван Гелдер. Той се усмихна — една усмивка, пълна с тъга.

— Ако това няма да ви засегне, майор Шерман, Труди обиква всекиго.

— Всички момичета на една известна възраст са така.

— Вие сте извънредно прозорлив.

Не мислех, че е необходима кой знае каква прозорливост, за да се съчини забележката, която направих преди малко, затова замълчах, само се засмях и наново се обърнах към Труди.

— Труди? — повиках я нежно аз.

Тя не отговори нищо. Единствено вдигна глава за момент, усмихна се пак — една усмивка, изпълнена със странно задоволство, която неясно защо ме накара да се почувствувам като измамник, — стисна очи даже още по-здраво отпреди и се сгуши в мен.

— Труди — опитах на нова сметка. — Сигурен съм, че имаш прекрасни очи. Дай да ги видя, искаш ли?

Обмисли предложението ми за малко, после се усмихна отново, седна в скута ми, опря длани в рамената ми, тъй че да бъде точно на една ръка разстояние от мен, и широко разтвори очи, както би направило всяко дете при подобна молба като моята.

Огромните виолетови очи бяха красиви несъмнено. Но имаха и друго качество. Бяха безжизнени и празни и сякаш не отразяваха светлината. Наистина проблясваха, но с блясък, който би могъл да ви заблуди само на снимка, защото в действителност беше абсолютно повърхностен — зад него се откриваше някаква странна тъмнота.

Отново много нежно отместих дясната й ръка от рамото си и полека вдигнах ръкава до лакътя. Съдейки по красивата външност на девойката, ръката й би трябвало да бъде прекрасна, ала излезе друго — цялата беше ужасяващо обезобразена от безброй пробиви, оставени от иглите на подкожни инжекции. Долната устна на Труди затрепери, тя ме погледна уплашено, сякаш се страхуваше от упрек, рязко свали ръкава на дрехата си, хвърли се към мен, зарови глава в шията ми и избухна в ридания, все едно сърцето й се късаше. Потупах я успокоително по гърба, колкото успешно би могъл да стори това човек, който има чувството, че ей сега ще се задуши, и насочих поглед към ван Гелдер.

— Вече знам защо ме поканихте да дойда тук — рекох.

— Да, знаете. Съжалявам.

— Осъществихте още един свой замисъл навярно?

— Отгатнахте. Бог е свидетел, че бих предпочел да ви спестя всичко това. Ала сам разбирате, че лоялността към колегите ми изисква да ги запозная с тия неща.