Алистър Маклейн - Кукла на верига

Забързахме нагоре по уличката, раздалечени на три крачки един от друг — Белинда бе тази, която избърза напред, видът й красноречиво говореше, че с държането на ръце за тази вечер е свършено, а вероятно и завинаги. Прокашлях се.

— Който след борбата бяга, ще дочака нов ден в борба да прекара.

Тя дотолкова бе заслепена от гняв, че не схвана идеята ми.

— Моля те, изобщо не ми говори — озъби се тя. Така и направих — най-малкото, докато не стигнахме до първата кръчма в моряшкия квартал, една мръсна дупка на име „Котката с деветте опашки“. Британският флот сигурно се е отбивал някога тук. Хванах Белинда за лакътя и я въведох вътре. Не остана очарована от жеста ми, но не го и отблъсна.

Кръчмата представляваше задимено и душно пиянско свърталище, нещо повече за нея не би могло и да се каже. Неколцина моряци, явно недоволни от това нашествие на двама пришълци в тяхната „суверенна територия“, заплашително смръщиха чела, щом влязохме, ала аз бях в далеч по-заплашително настроение от тях и след първоначалния негостолюбив прием повече не ни обърнаха внимание. Седнахме на една малка маса — истинска стара дървена маса, чиято повърхност не бе виждала сапун и вода от незапомнени времена.

— Аз ще пия „скоч“ — казах. — А ти?

— Същото — отвърна тя намусено.

— Но нали не пиеш „скоч“.

— Тази вечер пия.

Само отчасти. Гаврътна с предизвикателен замах половината от чистото уиски в чашата си, след което започна да се дави и кашля така жестоко, че аз сериозно се усъмних дали не може да развие симптоми на апоплексия. Затупах я услужливо по гърба.

— Махни си ръката — прохъхра тя.

Махнах си ръката.

— Не мисля, че ще мога да работя повече с вас, майор Шерман — каза тя, след като ларинксът й задействува отново.

— Наистина съжалявам, че трябва да чуя това.

— Не мога да работя с хора, които не разчитат на мен, които не ми вярват. Вие не само ни третирате като кукли, но и като деца.

— Не съм се отнасял към теб като с дете — казах примирително аз.

— „Вярвам ти, Белинда — имитира ме с горчивина тя. — Разбира се, че ти вярвам, Белинда.“ Вие изобщо не вярвате на Белинда.

— Напротив — вярвам много на Белинда — отвърнах аз. — Не само вярвам на Белинда, но и мисля за нея. Тъкмо заради това я изведох час по-скоро оттам…

— Значи си… тогава защо… — гледаше ме втренчено тя.

— В склада наистина имаше някой, скрит зад ония кукли. Забелязах две от тях да се поклащат леко. Някой дебнеше зад рафта и чакаше да види дали ще открием нещо — в това съм сигурен. Но той нямаше кръвожадни намерения, защото иначе можеше да ни застреля в гръб, докато слизахме надолу по стълбите. Ако пък бях постъпил, както искаше ти, тогава трябваше да тръгна да го търся и той щеше да ме очисти без проблеми от скривалището си, преди още да съм го видял. После щеше да очисти и теб, за да няма свидетели, а ти си още твърде млада, за да умреш. Друга възможност бе да поиграя на „криеница“ с него и така да бъдем на равна нога, но — ако те нямаше теб. Ала ти беше там, без пистолет и без никакъв опит в тия мръсни игри, които обикновено се разиграват, тъй че лесно можеше да попаднеш в ръцете му и да му дадеш силен коз срещу мен. Ето затова изведох Белинда оттам. Кажи, не му ли дръпнах хубаво слово?

— За словото не знам. — Променлива както винаги, в очите й имаше сълзи. — Само знам, че никога не съм чувала по-хубави неща за себе си.

— Дрън-дрън!

Пресуших уискито си, довърших и нейното и я заведох обратно в хотела. Поспряхме се пред входа за момент, търсейки закрила от проливния вече дъжд, и тя каза:

— Съжалявам. Държах се глупаво. А също изпитвам съжаление и към теб.

— Към мен?

— Сега разбирам защо предпочиташ сътрудниците ти да са кукли вместо хора. Човек не го боли, когато умре кукла.

Замълчах. Чувствувах, че губя контрол над това момиче — традиционното взаимоотношение ученик — учител не беше съвсем както обичайно.

— И още нещо — каза тя почти весело. Стиснах зъби.

— Повече никога няма да се страхувам от теб.

— Значи, си се страхувала? От мен?

— Да, страхувах се. Наистина. Но се получава същото, както казва онзи герой…

— Кой герой?

— Шейлок, нали той беше? И мен да убодете, и аз кървя…

— О, стига!

Тя замълча. После ми се усмихна с онази прекрасна усмивка, целуна ме, без да бъде особено припряна, усмихна се пак и влезе в хотела. Останах втренчен в двукрилата стъклена врата, докато движението й спря. „Малко повече нещо от този сорт, казах си мрачно аз, и дисциплината отива по дяволите.“