Алистър Маклейн - Кукла на верига

Слънцето вече грееше в стаята, когато портативният ми будилник зазвъня на другата сутрин или по-точно — същата сутрин. Взех душ, обръснах се, облякох се, слязох и закусих в ресторанта, след което се почувствувах така ободрен, че бях в състояние да се усмихна и учтиво да кажа „добро утро“ на помощник-управителя, после на портиера и на края на латернаджията. Поспрях се за минута-две пред хотела, като усърдно се завзирах около себе си с вид на човек, който очаква появата на сянката си, ала, изглежда, имаше някакво разколебаване и аз, непридружаван от никого, отидох до таксито, където го бях паркирал през нощта. Макар и с голямо подозрение, свалих покривалото от колата, но се оказа, че адска машина няма, потеглих и пристигнах в Главното полицейско управление на Марниксщраат точно в уговореното време — десет часа.

Подготвил пълномощното за обиск, полковник де Грааф ме чакаше на улицата. С него бе и инспектор ван Гелдер. Двамата ме поздравиха с вежливата сдържаност на хора, които смятат, че само им се губи времето, ала са твърде възпитани, за да го кажат; сетне ме поканиха в една обслужвана от шофьор полицейска кола, която бе далеч по-луксозна от предоставената на мен.

— Все още ли смятате, че посещението ни у Моргенщерн и Мюгенталер е желателно? — попита де Грааф. — И необходимо?

— Повече отвсякога.

— Тогава сигурно има нещо ново? За да мислите така?

— Не — излъгах аз. Докоснах главата си. — Понякога ми става нещо.

Де Грааф и ван Гелдер се спогледаха за миг.

— Какво нещо? — попита де Грааф предпазливо.

— Просто ме обземат предчувствия.

Последва нова къса размяна на погледи с цел, красноречив израз на единодушното им становище спрямо полицейски служители, които се ръководят от този научен принцип; после де Грааф благоразумно измести разговора в друга посока:

— Осем цивилни полицаи ни чакат пред склада в един цивилен фургон. Впрочем нали казахте, че всъщност не искате действителен обиск.

— Да, по-скоро искам да се създаде впечатление за обиск. А това, което наистина ми трябва, са фактурите, по които да съставя списък на всички доставчици на сувенирни стоки в този склад.

— Надявам се, знаете какво вършите — забеляза ван Гелдер. Гласът му прозвуча строго.

— Вие се надявате — отвърнах. — А аз?

Никой от двамата не отговори какво мисли, че чувствувам, и понеже нямаше изгледи разговорът да вземе по-плодоносен обрат, през целия път мълчахме. Паркирахме пред склада, непосредствено до един фургон с неопределен сив цвят и излязохме, като в същото време от фургона слезе някакъв мъж в тъмен костюм и приближи към нас. Цивилното облекло не успяваше да прикрие особено сполучливо професията му — от петдесет метра можех да разбера, че е фанте.

— Готови сме, сър — обърна се той към де Грааф.

— Доведете хората си.

— Добре, сър. — Полицаят посочи нагоре. — Какво ще кажете за това, сър?

Вдигнахме поглед по посока на ръката му. Тази сутрин от време на време подухваше вятър, не много силен, но достатъчен, за да поклаща бавно, макар и неравномерно пъстроцветния предмет, провиснал от подемната греда под стряхата на склада. Той описваше дъга с дължина около метър и половина и по своето внушение представляваше едно от най-ужасяващите неща, които съм виждал.

Без съмнение това бе кукла, и то много голяма — повече от метър висока, — облечена в неизменния безукорно спретнат и красиво ушит национален холандски костюм, дългата надиплена пола кокетно се издуваше от вятъра. Обикновено през скрипците на подемните греди се прокарва телено или конопено въже, ала в случая някой бе предпочел да използва верига — куклата бе прикрепена към нея с помощта на зловеща на вид кука, както можеше да се различи дори отдолу — кука, която бе твърде тясна, за да обхване шията, тъй че очевидно е трябвало да бъде забита, понеже вратът бе пречупен и главата полягаше встрани под абсурден ъгъл, като почти докосваше дясното рамо. В края на краищата това не бе нищо повече от една повредена кукла, но въздействието й бе ужасяващо до крайност. Явно не само аз я възприемах по този начин.

— Каква кошмарна гледка. — Де Грааф наистина изглеждаше потресен. — Какво означава това, за бога? Каква е идеята му, какво иска да каже? Що за помрачен ум може да измисли подобна гадост?

— Помрачени умове има навред — поклати глава ван Гелдер. — И Амстердам е със значителен принос. Пренебрегнат любовник, ненавиждана тъща…