Алистър Маклейн - Кукла на верига

— За какво е този шум, драги ми господине? — По гласа приличаше на французин или италианец, но всъщност беше англичанин. — Не е отворено, нали виждате.

— Сега е отворено. — Кимнах към вратата. — Вие ли сте управителят?

— Аз съм представител на управителя. Ако се обадите по-късно — отново изпусна струйка от противния си дим, — доста по-късно, тогава ще видим…

— Аз съм адвокат, дошъл съм от Англия по спешна работа. — Подадох му визитна картичка, от която личеше, че съм английски адвокат. — Наложително е да говоря с управителя веднага. Става въпрос за голяма сума пари.

Ако изражение като неговото изобщо би могло да омекне, в такъв случай нещо подобно се получи и сега, само че бе необходимо много остро око, за да се долови разликата.

— Не ви обещавам нищо, мистър Харисън. — Това име бе изписано на картичката. — Навярно ще успея да склоня мистър Дърел да ви приеме.

Отдалечи се със стъпка на балетист във ваканция и се върна след няколко секунди. Кимна и се отдръпна встрани с цел да ме пропусне да тръгна пред него по един дълъг и зле осветен коридор — маневра, която никак не ми се хареса, но нямаше как. В края на коридора една отворена врата отвеждаше в просторна и светла стая и тъй като по всичко личеше, че трябва да вляза, без да чукам, без колебание прекрачих прага. Пътьом забелязах, че вратата е от тип, който завеждащият подземните хранилища на Английската банка би отказал да постави на своя кабинет като ненужно разточителство.

Вътрешността на стаята далеч немалко приличаше на същинско банково хранилище. Два огромни сейфа, достатъчно обширни да се разхождаш в тях, бяха вградени в едната стена. Другата стена бе заредена с цяла батарея метални касети с ключалки, подобни на шкафчетата за оставяне на багаж, разпространени по железопътните гари. Другите две стени нищо чудно също да бяха лишени от прозорци, само че бе невъзможно да се разбере, защото бяха изцяло закрити с алени и виолетови завеси.

Мъжът, седнал зад голямото махагоново бюро, обаче ни най-малко не приличаше на банков директор, най-малкото на английска банка, чиито директори обикновено се отличават със загорял тен и здрав вид, дължащи се на слабостта им към голфа и навика да не се застояват много-много зад бюрото. Този човек имаше около четирийсет килограма излишно тегло, кожата му бе жълтеникава, косата — мазно черна, лицето — тлъсто, с постоянно кръвясали пъстри очи. Носеше добре скроен син костюм от алпака 4 4 Плат от вълната на южноамериканско домашно животно от рода на ламите. Б.р. , най-разнообразни пръстени блестяха и по двете му ръце, а устните му бяха разтегнати в приветлива усмивка, която изобщо не му прилягаше.

— Мистър Харисън? — Не се изправи, изобщо навярно от опит се бе убедил, че не си струва усилието. — Драго ми е да се запознаем. Казвам се Дърел.

Може, но положително кръщелното му име беше друго — приличаше ми на арменец, все пак не бях сигурен. Ала отвърнах на поздрава му тъй вежливо, сякаш наистина се казваше Дърел.

— Имали сте да разговаряте по някакъв въпрос с мен? — грейна той. Мистър Дърел не бе вчерашен и знаеше, че един адвокат няма да се вдигне чак от Англия дотук, ако работата не е изключително важна и непременно от финансово естество.

— Всъщност не точно с вас. А с един член от вашия персонал.

Приветливата усмивка изстина.

— С човек от моя персонал?

— Да.

— Тогава защо ме безпокоите?

— Защото не можах да я намеря на домашния й адрес. Научих, че работи тук.

— Става дума за жена?

— Да, казва се Астрид Лемей.

— Ами, вижте. — Гласът му внезапно омекна, сякаш искаше да помогне. — Астрид Лемей ли казахте? Работела тук, така ли? — Навъси чело замислено. — Тук имаме много момичета, но точно с това име, право да ви кажа… — Поклати глава.

— Но нейни приятели ми казаха, че точно тук работи — възразих аз.

— Сигурно има някаква грешка. Марсел? Приличният на влечуго мъж пусна презрителната си усмивка.

— Няма жена с такова име тук.

— Или да е работела преди тук?

Марсел повдигна рамене, отиде до едно шкафче, извади някаква папка и я остави на бюрото, като направи знак към мен.

— Тук са записани всички момичета, които са в момента при нас, както и напусналите през последната година. Проверете.

Не си направих труд да погледна.

— Явно не съм осведомен точно — рекох аз. — Извинявайте за безпокойството.

— Предлагам ви да я потърсите по другите нощни клубове. — В типичния бизнесменски стил Дърел вече усилено записваше нещо на лист хартия, за да подскаже, че разговорът е приключил. — Приятен ден, мистър Харисън.