Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Идете и със следващия самолет отлитате обратно в Англия. А ако не отлетите, нямам намерение да си губя времето да търся труповете ви. Ясно ли е?

— Да, сър — казаха кротко и в хор.

Колкото и да е неприятно, все по-ясно взе да става на сътрудничките ми, че аз далеч не хапя толкова лошо, колкото лая.

Събрах книжата и станах.

— Останалият ден е на ваше разположение. Ще се видим утре сутринта.

Изненадващо, двете като че не останаха особено очаровани от перспективата да имат остатъка от деня на свое разположение.

— А ти? — попита Меги.

— Ще се поразходя с колата из околността. Да ми се поизбистри главата. После ще поспя, а вечерта ще направя едно плаване с кораб.

— От ония романтични нощни обиколки по каналите? — Белинда се помъчи да вложи порядъчна доза фриволност в гласа си, ала нищо не излезе. Сякаш двете с Меги бяха надушили нещо, което на мен бе убягнало. — Нали ще трябва някой да пази гърба ти. Ще дойда с теб.

— Друг път. И запомнете, недейте да ходите при каналите. Изобщо не се доближавайте до тях, нито до разни нощни клубове. И най-вече кракът ви да не е стъпил на пристанището или близо до оня склад.

— А ти недей да ходиш никъде тая вечер. — Не повярвах на ушите си. За пет години никога не бях чувал Меги да говори така страстно, дори яростно, да оставим настрана, че никога не бе ми давала съвети какво да правя. Улови ръката ми, още един небивал досега момент. — Моля те.

— Меги!

— Толкова ли е наложително да правиш това плаване довечера?

— Виж, Меги…

— В два часа през нощта, нали?

— Какво ти става, Меги? Сякаш не си…

— Не знам. Впрочем знам много добре. Просто ледени тръпки лазят по гърба ми.

— Заповядай им да не лазят.

— Меги е права. — Белинда пристъпи крачка към мен. — Не трябва да излизаш тая вечер. — Лицето й бе изопнато от напрежение.

— И ти ли, Белинда?

— Моля те.

В стаята владееше някаква странна тягостна атмосфера, която ни на йота не успявах да проумея. Лицата им умоляваха, очите им гледаха почти отчаяно, сякаш току-що бях съобщил, че ще се хвърля от някоя скала в морето.

— Идеята на Меги е да останеш при нас — каза Белинда.

— Да — кимна Меги, — не ходи никъде и остани при нас.

— О, по дяволите! — отвърнах аз. — Следващия път, когато ми потрябват помощници, ще гледам да си подбера по-големи момичета.

Тръгнах към вратата, но Меги препречи пътя ми, повдигна се и ме целуна. Миг по-късно Белинда етери същото.

— Това е много лошо за дисциплината — казах аз. Шерман без почва под краката си. — Наистина много лошо.

Отворих вратата и от прага се обърнах да видя дали поне са съгласни с мен. Ала те мълчаха, просто стояха като вкаменени на местата си с някакво необикновено безнадеждно изражение. Тръснах гневно глава и излязох.

На връщане към „Рембранд“ спрях да купя малко кафяв табак и канап, с чиято помощ в стаята си пакетирах комплекта дрехи, които горе-долу бяха изсъхнали от снощната „баня“, написах отгоре някакво фиктивно име и адрес и слязох на рецепцията. Помощник-управителят беше на мястото си.

— Къде се намира най-близкият пощенски клон? — попитах.

— О, излишни грижи, мистър Шерман. — Педантичната доброжелателност се задействуваше автоматично, но усмивката вече бе изчезнала. — Ние ще изпратим пакета ви.

— Благодаря ви, предпочитам да го пусна лично.

— А, разбирам.

Нищо не разбираше, просто не исках да има сбърчени чела и повдигнати вежди при вида на Шерман с тайнствен кафяв пакет под мишницата. Даде ми адрес, който изобщо не бе ми нужен.

Пъхнах пакета в багажника на полицейското такси и подкарах към края на града, пресякох предградията и продължих да напредвам на север. Не след дълго си дадох сметка, че се движа по брега на Зуйдер Зее, но погледът ми не стигаше до водата, понеже вдясно от пътя се издигаше висока защитна дига. Отляво също нямаше какво толкова да се гледа — холандският пейзаж трудно може да предизвика изблик на опиянение у туриста.

Скоро достигнах един пътепоказалец с надпис „Хюйлер, 5 км“, а няколкостотин метра по-нататък свих вляво от главното шосе и след минута-две спрях сред малкия площад на едно миниатюрно живописно селце. На площада имаше поща, отвън — обществен телефон. Заключих колата и я оставих там.

Върнах се пеша на магистралата и се закатерих по тревистия склон на дигата отсреща, докато набрах достатъчно височина, за да надникна отвъд, към Зуйдер Зее. Свеж бриз полъхваше над сините води, изпъстрени с лъчисти отблясъци от късното следобедно слънце, и с това като че се изчерпваха впечатленията от пейзажа — околната суша бе толкова ниска, че се очертаваше едва забележимо на хоризонта, подобно на плоска тъмна черта. Накъдето и да погледне човек, над равното пространство единствено се открояваше един остров в североизточна посока, на около миля от брега.