Алистър Маклейн - Кукла на верига

Това бе остров Хюйлер, който всъщност е остров само по име. Инженерите са построили изкуствен провлак до него с цел да улеснят достъпа на жителите му до благата на цивилизацията и да стимулират курортното дело. Върху провлака бе прокарано асфалтирано шосе.

Впрочем няма да е точно да се каже, че островът действително се открояваше на общия фон, защото повърхността му бе толкова заравнена и ниска, че всяка вълна с умерена големина положително би преминала безпрепятствено през него. Все пак плоският му релеф бе разнообразен от пръснати тук-таме ферми, няколко големи, типично холандски плевни, а на западния бряг, обърнато към сушата, бе разположено малко селце, струпано около пристанището. Също така островът имаше своите канали, разбира се. Друго нямаше какво да се види, затова слязох от дигата, продължих по магистралата до близката автобусна спирка и с първия автобус се върнах в Амстердам.

Реших да вечерям рано, тъй като не очаквах да имам друга такава възможност в по-късните часове, при това смятах, че каквото и да ми готви съдбата тази нощ, по-добре ще е да го посрещна сит. После легнах да спя, тъй като още по-малко очаквах да имам друга възможност и за сън.

Пътническият будилник зазвъня в дванайсет и половина. Събудих се, без да се чувствувам особено отпочинал. Облякох се грижливо: тъмен костюм, отдолу моряшко поло, най-отгоре — тъмно брезентово яке; обух леки обувки с гумени подметки. Пистолета си поставих в непромокаем калъф и го върнах в кобура под мишницата. В кесия от същата материя сложих два резервни пълнителя, пъхнах я в джоба на якето и дръпнах ципа. Хвърлих копнеещ поглед към бутилката уиски в шкафа, но тъй или инак не се изкуших да я взема: Тръгнах.

Както вече имах навик, превърнал се, кажи-речи, във втора моя природа, излязох през пожарния изход. Улицата долу беше безлюдна, което никак не ме изненада — предварително знаех, че никой няма да ме проследи, като напускам хотела. Просто не бе необходимо, защото тези, които ми желаеха злото, знаеха къде отивам и къде могат да ме намерят. Бях уверен, че знаят. Надеждата ми бе никой да не подозира, че знам какво знаят те.

Предпочетох да вървя пеша, защото едно, че не разполагах с полицейската кола в момента, и друго — станал бях алергичен към таксиметровите услуги в Амстердам. Улиците бяха пусти, поне улиците, които подбирах. Градът изглеждаше много спокоен и мирен.

Достигнах района на пристанището, ориентирах се и продължих, додето намерих прикритие в сянката под навеса на някакъв склад. Фосфоресциращият циферблат на часовника ми показваше два без двайсет. Вятърът се бе усилил, а и въобще бе застудяло доста, ала не валеше, независимо че дъждът се усещаше във въздуха. Надушвах го въпреки силната носталгична миризма на море, катран, въжета и всичко останало, което кара пристанищата навред по света да изпускат една и съща миризма. Накъсани облаци бягаха по мрачното небе, като сегиз-тогиз откриваха бледия лик на непълната луна, по-често я закриваха, но дори и тогава тъмнината нито за миг не ставаше непроницаема, защото в звездната синева непрекъснато просветляваха бързо променящи се пролуки.

Възползувах се от временните прояснения, за да огледам пристанището, което се разпростираше напред в мрака и после преминаваше в безкрая. Тук можеше да се изброят буквално стотици шлепове и нищо чудно — амстердамското пристанище е едно от най-големите за шлепове в света. По размери те са най-различни, от малки седемметрови съдове до масивните рейнски шлепове, и всичките са така плътно наблъскани един до друг, сякаш е невъзможно да се измъкнат от тази плетеница. Ала знаех, че хаосът е по-скоро привиден, отколкото действителен. Независимо че са подредени прекалено на гъсто, всеки шлеп, макар и след изключително сложни маневри, има осигурен тесен проход, който извежда до два-три по-широки канала, откъдето се достига свободно водно пространство. Със сушата шлеповете са свързани посредством поредица от дълги понтонни мостове, от които перпендикулярно се разклоняват по-тесни и къси продължения.

Луната се скри зад облак. Измъкнах се от сянката и тръгнах по един от централните понтони, гумените ми обувки съвсем безшумно стъпваха по мокрото дърво, но дори и да тропотех с подковани обуща, въпрос бе дали някой — изключвам, естествено, тия със зли намерения спрямо мен — щеше да обърне внимание, понеже между стотиците съдове, навързани тук само в две-три каюти, се забелязваше светлина, независимо че във всички шлепове почти сигурно имаше хора — екипажа, а както често се случва, и семействата на екипажа. С изключение на протяжния шепот на вятъра и на слабото проскърцване и стържене, издавано от шлеповете при допира им един о друг, тишината бе направо гробна. Пристанището на шлеповете представляваше един малък град и този град в момента спеше.