Алистър Маклейн - Кукла на верига

Бях преодолял около една трета от дължината на централния понтон, когато луната проблесна. Спрях и погледнах назад.

На петдесетина метра двама души решително и тихо приближаваха към мен. Различавах ги просто като сенки, силуети, ала успях все пак да забележа, че десните ръце на тези силуети са по-издължени в сравнение с левите. Държаха нещо в десниците си. Не се изненадах, познавайки какво е това „нещо“, както не се изненадах да видя самите силуети.

За миг отклоних поглед вдясно. Двама други напредваха неотклонно откъм сушата по съседния успореден понтон. Бяха на една линия със силуетите директно срещу мен.

Завъртях глава вляво. И там двама, още два движещи се силуета. Искрено се възхитих на координацията им.

Обърнах се и продължих напред. Щом тръгнах, измъкнах пистолета, свалих непромокаемия калъф и го прибрах в джоба. Луната отново се скри. Затичах се, същевременно хвърлих поглед през рамо. Трите двойки не закъсняха да преминат в бяг. След пет метра пак погледнах назад. Двата силуета по моя понтон бяха спрели и тъкмо се прицелваха в мен или поне така ми се стори, защото на звездна светлина е трудно да се разбере със сигурност, но миг по-късно вече нямаше никакво съмнение — къси червени езичета проблеснаха в мрака, без да бъдат последвани от гърмежи, което бе съвсем понятно, понеже надали някой с нормален разсъдък би дръзнал да смути съня на стотици яки холандски, немски и белгийски моряци, стига да може да го избегне, разбира се. Ала тези хора, види се, нямаха нищо против да смущават мен. Луната се показа отново и аз продължих да тичам.

Куршумът, който ме засегна, увреди повече дрехите ми, отколкото мен, въпреки че рязката палеща болка в горната част на дясната ръка ме застави неволно да посегна и притисна удареното място. Толкова засега ми стигаше. Отклоних се незабавно от централния понтон, скочих на носа на някакъв шлеп, пристанал край малко странично мостче, и безшумно се прокраднах по палубата, додето стигна прикритието на щурвалската кабина. Щом се заслоних, надзърнах предпазливо иззад ъгъла.

Двамата мъже на централния понтон стояха на едно място и правеха настойчиви знаци на своите приятели вдясно, с които указваха, че трябва да ме заобиколят и — вероятността никак не бе малка — да ме застрелят в гръб. Помислих си колко невежи са относно изискванията на честната игра и спортсменството, ала другите им способности не бяха под съмнение. Съвършено ясно бе, че ако изобщо успеят да ме пипнат — а според мен имаха големи шансове, — това ще стане само посредством обход и обкръжение отвсякъде, и най-доброто противодействие от моя страна бе да им покажа колкото е възможно по-скоро, че няма да им се удаде лесно да осъществят замисъла си. Затова временно отклоних вниманието си от двойката на централния понтон, като предполагах, и то основателно, надявах се, че те ще останат да изчакат от сегашната си позиция резултата от обхода на приятелите си, и се обърнах по посока на левия понтон.

Пет секунди и ето ги, двамата се появиха, без да тичат, но с уверен ход, взирайки се зад щурвалски кабини и каюти, което бе безразсъдно смело от тяхна страна, дори глупаво, защото допускаха почти брутално да бъдат изложени на лунните лъчи, докато аз бях укрит във възможно най-плътна сянка, тъй че ги видях много преди те да ме забележат. Съмнявам се дали изобщо успяха да разберат къде съм. За единия съм сигурен, че не ме видя, понеже не би могъл да види каквото и да било — навярно издъхна, преди да се удари о моста и да се плъзне необикновено беззвучно във водата, просто едва чуто цопна. Прицелих се за втори изстрел, но другият реагира наистина мълниеносно и плонжира назад, далеч от мушката ми, преди да опъна повторно спусъка. Не знам откъде ми хрумна, че моето спортсменско май дори е на по-ниско ниво и от тяхното, ала тази вечер бях в настроение да бия патици от пусия.

Обърнах гръб, придвижих се няколко крачки напред и отново надникнах иззад ъгъла на щурвалската кабина.

Двамата на централния понтон не бяха мръднали. Вероятно не бяха разбрали какво се е случило. Разстоянието бе прекалено голямо за точен пистолетен изстрел на тъмно, все пак внимателно се прицелих и опитах. Но тази патица наистина бе твърде далеч. Чух как единият от двамата извика, сетне сграбчи крака си, ала от бързината, с която последва приятеля си и скочи от понтона в един шлеп, можеше да се отсъди, че не е ударен лошо. Луната пак се скри зад облак, много малък облак беше, но друг не виждах да се задава в близките две-три минути, а дотогава лесно щяха да разберат къде съм. Затова бързо прибягах по шлепа, върнах се на централния понтон и продължих да бягам навътре в пристанището.