Алистър Маклейн - Кукла на верига

Повдигнах китката му още по-високо и той запищя, сякаш бе в агония, а може и действително да е бил, понеже рамото му подозрително пропукваше, но аз не бях напълно сигурен, затова извих още малко ръката му, та да отстраня всякакво съмнение, и после го изтиках на балкона, надвесих го над перилата, додето краката му увиснат във въздуха, като го оставих да се държи само със свободната си лява ръка, все едно животът му виси на нея, което си беше и истина.

— Наркоман ли си, или само снабдяваш? — заразпитвах аз.

Отговори ми с някаква мръсотия на холандски, но аз знаех холандски, включително и всички думи, които ги няма в учебниците. С дясната си ръка му запуших устата, понеже издаваните от него звуци положително можеха да вземат връх над уличния шум, а аз нямах никакво желание да тревожа жителите на Амстердам ненужно. Поотпуснах малко извитата му ръка и освободих устата му.

— Е?

— Снабдявам. — Гласът му представляваше задавен грак. — Продавам.

— Кой те изпрати?

— Не! Не! И не!

— Както искаш. Когато полицаите приберат останките ти от тротоара, ще си кажат, ето на, още един пушач на индийски коноп, който е попрекалил с дозата и е решил да се поразходи из безбрежната синева.

— Това е убийство! — Сега гласът му се бе превърнал в дрезгав шепот, нищо чудно да му се виеше свят от височината. — Ти няма…

— Мислиш ли? Твоите хора днес следобед убиха един мой приятел. Да изтребваш паразити може да бъде и удоволствие. Двайсет метра падане — и нито следа от насилие. Освен че няма да остане здраво място по тялото ти. Двайсет метра! Погледни!

Бутнах го още няколко сантиметра навън, та да огледа добре какво му предстои и после се наложи да използвам и двете си ръце, за да го издърпам обратно.

— Ще говориш ли?

От гърлото му се чу само някакво хриптене, затова го изтеглих на балкона и го бутнах вътре, към центъра на стаята.

— Кой те изпрати? — продължих аз.

Споменах, че стюардът беше издръжлив, но всъщност бе далеч по-издръжлив, отколкото си въобразявах. Би трябвало досега да е омаломощен от страх и болка, в което не се и съмнявах, но това не му попречи да се извърти ловко вдясно и като направи пълен кръг, да се освободи от хватката ми. Атаката му бе съвсем ненадейна и ме завари неподготвен. Сетне отново се хвърли към мен, в лявата му ръка проблесна нож, докато замахваше отдолу нагоре с прицел точно под гръдната кост. При нормални обстоятелства сигурно щеше хубаво да ме разпори, но сега бързината и точността го бяха напуснали. Парирах китката му с двете си ръце, стиснах я здраво, извъртях се с гръб, подложих му крак и с рязко дръпване го прехвърлих през себе си. Трясъкът от падането му разтърси цялата стая, а навярно и някои от съседните.

С едно движение възстанових равновесието си и се обърнах, но вече бе излишно да се бърза. Стюардът лежеше на пода в далечния край на стаята, главата му опираше до прага на балконската врата. Вдигнах го за реверите и главата му се изметна назад, почти опираше в гърба му. Положих го отново на пода. Съжалявах за смъртта му, защото сигурно знаеше сведения, които имаха безценно значение за мен, все пак това бе единствената причина да изпитвам съжаление.

Пребърках го. Джобовете му съдържаха доста любопитни неща, но само две от тях ме интересуваха: кутия с ръчно свити цигари марихуана и две парчета хартия. На едното пишеше МОО 144, на другото имаше две числа — 910020 и 2797. Тези букви и цифри не ми говореха нищо, но след като разсъдих, че стюардът нямаше да ги носи у себе си, ако не бяха важни за него, реших да ги прибера на едно сигурно място, което бе измайсторено от моя услужлив и находчив шивач — едва забележимо джобче, разположено от вътрешната страна на десния ми крачол, петнайсетина сантиметра по-нагоре от глезена.

Очистих малкото следи, оставени от борбата, взех пистолета на стюарда, излязох на балкона, надвесих се над перилата и го хвърлих нагоре и наляво. Оръжието премина над перваза и падна безшумно върху покрива, двайсетина метра по-нататък. Прибрах се вътре, изсипах фаса от марихуаната в тоалетната, измих пепелника и отворих всички врати и прозорци, за да се проветри час по-скоро от противната миризма. После примъкнах трупа на стюарда през малкия хол и отворих вратата към коридора.

Навън беше пусто. Ослушах се напрегнато, но до слуха ми не достигна нищо, никакъв шум от приближаващи стъпки. Отидох до асансьора, повиках го, почаках, докато дойде, отворих вратата с два пръста, пъхнах една кибритена кутийка между нея и касата, за да не може да се затвори и да свърже електрическата верига, и се върнах в покоите си. Довлякох стюарда до асансьора, разтворих широко вратата, безцеремонно го натиках вътре, махнах кибрита и оставих вратата да се затвори докрай. Асансьорът не тръгна веднага — явно в момента никой не натискаше бутона за повикване именно на този асансьор.