Алистър Маклейн - Кукла на верига

Свих по страничната улица покрай входа на бара. Както и очаквах, в сянката на съседните входове не забелязах да дебне човешки силует. Промъкнах се до началото на пожарния изход, изкачих се на покрива, преминах от другата страна и установих къде точно се пада моят балкон.

Надвесих се над перваза. Не съзрях нищо, но надуших нещо. Дим от цигара, но не от цигара, произведена от фирма, която не включва марихуана в своите продукти за пазара. Издадох се още по-навън, кажи-речи, вече губех равновесие, и тогава успях да различа няколко неща, не много, но достатъчно: бомбетата на чифт островърхи обувки и горящия край на една цигара в момента, когато нечия ръка я сваляше от устата.

Отдръпнах се безшумно, пресякох обратно до пожарния изход, слязох на шестия етаж, излязох в коридора, заключих зад себе си, на пръсти отидох до вратата с номер 616 и наострих уши. Нищо. Внимателно отключих с шперца, който бях пробвал преди, вмъкнах се вътре и затворих незабавно — в противен случай капризните въздушни течения могат да раздвижат цигарения дим, тъй че да се възбуди вниманието на бдителния пушач. Друг е въпросът, че наркоманите не се славят с бдителността си.

Този тук не правеше изключение. Както можеше да се предположи, беше стюардът. Седеше удобно разположен в едно кресло, изпънал крака пред прага на балкона, с лявата си ръка пушеше цигара, дясната лежеше отпуснато на коляното му и държеше пистолет.

Обикновено е много трудно да доближиш някого откъм гърба, независимо колко безшумно стъпваш, без да предизвикаш появата на нещо като шесто чувство, което предупреждава за приближаването ти. Ала много наркотици притъпяват този инстинкт, а стюардът пушеше именно един от тях.

Вече бях зад него с насочен пистолет към дясното му ухо и той още не знаеше, че съм там. Побутнах го по дясното рамо. Той рязко се извърна с конвулсивен порив на цялото си тяло и изкрещя от болка, тъй като в същия момент дясното му око се надяна на дулото на пистолета ми. И понеже моментално вдигна и двете си ръце към удареното място, аз взех пистолета му без никаква съпротива, поставих го в джоба си, хванах рамото му и силно го дръпнах назад. Стюардът се преобърна презглава и като направи пълно задно салто, падна тежко на гърба си. Може би десет секунди остана да лежи там абсолютно замаян, после се размърда и се подпря на лакът. Издаваше странен съскащ звук, обезкървените му устни изчезнаха, за да отстъпят място на почернели от тютюн зъби, оголени във вълча гримаса, докато очите му тъмнееха от омраза. Не виждах големи шансове да се разберем с добро.

— Играем грубичко, а? — просъска той. Наркоманите са големи почитатели на филми със сцени на насилие и диалогът им е безупречен.

— Грубичко ли? — Бях изненадан. — Боже господи, нищо подобно. По-после ще заиграем грубичко. Ако не проговориш… — Може би и аз бях гледал същия филм като него. Вдигнах цигарата, която димеше на килима, подуших я с отвращение и я смачках в пепелника. Стюардът неуверено се надигна и уж колебливо и нестабилно се изправи на крака, но аз не бях балама да му повярвам на тия преструвки. Когато отново заговори, озъбената гримаса беше изчезнала от лицето му. Беше решил да действува хладнокръвно, затишие пред буря, един стар и овехтял постулат — навярно сега от киното трябваше да преминем на оперната сцена.

— За какво желаете да разговаряме? — попита той.

— Първо, какво търсиш в стаята ми? И, второ, кой те е пратил тук?

Стюардът се усмихна вяло:

— Законът вече се опита да измъкне от мене разни неща. Познавам закона. Не можете да ме заставите да говоря. Имам своите права. Така казва законът.

— Законът е в сила до прага на стаята ми. От тази страна на вратата двамата с теб сме изправени пред друг закон. Знаеш го това, нали? В центъра на един от големите градове на света ти и аз живеем в нашата малка, собствена джунгла. Където също има закон. Убий или ще те убият.

Може би сам сгреших, като с думите си му внуших разни мисли в главата. Стюардът се хвърли мощно и достатъчно ниско, та да избегне пистолета ми, но не успя да предотврати все пак срещата на брадата си с коляното ми. От удара капачката ме заболя жестоко и съдейки по това, би трябвало да го просна в несвяст, но той беше издръжлив, сграбчи ме за другия крак и ме повали на земята. Пистолетът ми изхвърча нанякъде и ние се затъркаляхме по пода, като всеки налагаше другия с въодушевление. Стюардът бе не по-малко силен, отколкото издръжлив, ала в боя му пречеха две неща: постоянната употреба на марихуана беше притъпила остротата на рефлексите му, и макар да имаше вроден инстинкт да се бие мръсно, липсваше му специална подготовка. Не след дълго отново бяхме на крака, този път с лявата си ръка здраво бях хванал дясната му китка и постепенно я придърпвах нагоре между плешките му.