Алистър Маклейн - Кукла на верига

Заключих външната врата на стаята си с изпитания шперц и се насочих отново към пожарния изход, вече мой стар и верен приятел. Слязох на улицата незабелязан от никого и заобиколих към главния вход. Сега старецът на латерната свиреше Верди, но човек трябваше да употреби много въображение, за да го познае. Латернаджията бе с гръб към мен, когато пуснах един гулден в кутията му. Чул звъна, той се обърна да благодари, устните му се раздалечиха в беззъба усмивка, но щом видя кой е щедрият господин, долната му челюст тозчас увисна. Несъмнено старецът беше най-последната дупка на кавала и никой не бе си направил труд да го уведоми, че Шерман е извън хотела. Усмихнах му се любезно и влязох във фоайето.

На рецепцията имаше двама униформени служители наред с помощник-управителя, който в момента бе с гръб към мен.

— Моля, шестстотин и шестнайсет — казах високо.

Помощник-управителят се обърна поривисто, веждите му се повдигнаха, но не чак толкова. После ми поднесе сърдечната си, крокодилска усмивка.

— О, мистър Шерман. Не знаех, че сте излезли.

— Кратка разходка преди вечеря. Стар английски обичай, нали знаете.

— Разбира се, разбира се — усмихна ми се съучастнически, сякаш имаше нещо осъдително в този стар английски обичай, сетне позволи някаква сянка на озадачение 1 да измести усмивката му. — Не си спомням да ви видях на излизане.

— Все пак — казах убедително аз, — не можете да очаквате от себе си да обръщате внимание на всички гости по всяко време, нали?

Удостоих го с една от неговите фалшиви усмивки, взех ключа и се упътих към асансьорите. Още не бях преполовил разстоянието дотам, когато пронизителен писък процепи фоайето и ме накара да замръзна на мястото си. Последва тишина, продължила само толкова, колкото да си поеме дъх жената, изкрещяла преди малко, и да подеме наново. Причинителят на тая гюрултия беше някаква ярко облечена дама на средна възраст — същинска карикатура на американски турист в чужбина, — която стоеше пред един асансьор — устата й бе добила форма на едно огромно „О“, а очите й приличаха на чинии. Край нея един закръглен господин в костюм от шевиот се мъчеше да я успокои, но самият той не изглеждаше никак спокоен и създаваше впечатление, че не би имал нищо против също да изпищи един-два пъти.

Помощник-управителят се втурна край мен, аз продължих с по-бавна крачка. Когато стигнах до асансьора, заварих помощник-управителя коленичил, надвесен над проснатото тяло на мъртвия стюард.

— Лошо ли му е? Какво става? — заинтересувах се аз.

— Лошо?! — Помощник-управителят ме изгледа свирепо. — Погледнете врата му. Мъртъв е.

— Бога ми, сигурно е така. — Наведох се и огледах по-отблизо стюарда. — Струва ми се, че съм виждал някъде този човек…

— Беше стюард на вашия етаж — каза помощник-управителят, макар че не е никак лесно да се говори със здраво стиснати зъби.

— Да, изглежда ми позната физиономия. В разцвета на силите си… — Поклатих печално глава. — Къде се намира ресторантът?

— Къде какво? Къде…

— Нищо, нищо — утеших го аз. — Виждам, че сте разстроен. Ще се оправя и сам.

Ресторантът на хотел „Рембранд“ може и да не е най-добрият в Холандия, както претендират собствениците му, но въпреки това не бих посмял да ги дам под съд с обвинение за изопачаване на фактите. От хайвера до пресните извънсезонни ягоди — чудех се дали няма да е по-разумно да причисля цената им към разходите за подкупи вместо за хотел — храната беше превъзходна. За миг се сетих за Меги и Белинда, ала не с чувство на вина, защото другояче нещата не можеха да бъдат. Червеното плюшено канапе, на което седях, беше последният атрибут от комфортната вечеря, затова се отпуснах назад, вдигнах конячената си чаша и казах:

— За Амстердам!

— За Амстердам! — отвърна на наздравицата ми полковник ван де Грааф.

Преди пет минути полковникът, заместник-шеф на градската полиция, бе дошъл без покана на моята маса. Сега седеше на голям стол, който изглеждаше твърде малък за него. Среден на ръст, но изключително широкоплещест, той имаше стоманеносива коса и изсечено, загоряло лице; цялата му осанка издаваше властен характер и създаваше впечатление за почти смайващи способности. Продължи сдържано:

— Радвам се да ви видя така безгрижен, майор Шерман, след този наситен със събития ден.

— Нали знаете, полковник, човек опитва плодовете на света, докато може — животът е твърде кратък. Та какви са събитията?

— Не можахме да научим нещо много за този Джеймз Дюкло, убития днес следобед на летището. — Търпелив човек беше полковник де Грааф, трудно развързваше езика си. — Знаем само, че преди три седмици е пристигнал от Англия, регистрирал се е за една вечер в хотел „Шилер“ и после е изчезнал. Изглежда, той е чакал вашия самолет, майор Шерман. Човек си задава въпроса, дали това е просто съвпадение или?