Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Чакаше ме действително. — Рано или късно де Грааф щеше да узнае. — Той е един от моите хора. Предполагам, че е успял да се снабди отнякъде с фалшифициран полицейски пропуск — щом е могъл да мине през митническата контрола.

— Изненадвате ме — въздъхна тежко, без да изглежда ни най-малко изненадан. — Вижте, приятелю, за нас става много трудно, като не ни информирате за тия неща. Трябваше да знам за мисията на Дюкло. След като ние имаме инструкции от „Интерпол“ в Париж да ви оказваме всякакво съдействие, не намирате ли, че ще има по-добър резултат, ако работим съвместно? Ние ще можем да помагаме на вас, вие — на нас. — Де Грааф отпи глътка от коняка си. Сивите му очи ме гледаха прекалено прямо. — Човек би допуснал, че този ваш колега е разполагал с информация, а сега тя е загубена за нас.

— Вероятно. Но нека почнем с помощта, която вие можете да окажете на мен. Бихте ли проверили дали във вашите картотеки фигурира някоя си Астрид Лемей? Работи в нощен клуб, но няма вид на холандка, нито говори като холандка, тъй че нищо чудно да имате някакви сведения за нея.

— Така май се казваше момичето, което контузихте на летището, нали? Откъде разбрахте, че работи в нощен бар?

— Тя ми каза — отвърнах невъзмутимо.

— Служителите от летището не ми споменаха за подобно нещо — смръщи чело той.

— Служителите от летището са нищо повече от изкуфели баби.

— А! — Това възклицание би могло да означава всичко. — Информацията, която искате, ще ви бъде доставена. Нищо друго?

— Нищо.

— Не стана дума за едно друго дребно събитие от днес.

— Кажете.

— Исках да ви попитам дали оня неприятен тип, стюардът от шестия етаж, за когото впрочем знаем твърде малко, не е също от вашите хора?

— Какво говорите, полковник!

— Всъщност нито за момент не съм се и съмнявал. Знаете ли, че е починал вследствие счупване на врата?

— Трябва да е паднал наистина много лошо — забелязах аз съчувствено.

Де Грааф допи коняка си и стана.

— Не ви познаваме лично, майор Шерман, но вие работите достатъчно отдавна в „Интерпол“ и сте спечелили достатъчно солидна репутация в Европа, за да не са ни известни вашите методи. Бих искал да ви напомня, че това, което е подходящо за Истанбул, Марсилия или Палермо — да не изброявам повече, — не върви изобщо в Амстердам.

— И дума да няма, отлично сте информирани — вметнах аз.

— Тук, в Амстердам, всички ние сме подчинени на закона. — Нищо чудно да не бе чул забележката ми. — Включително и аз. Вие също не правите изключение.

— Нито пък очаквам подобно нещо — казах непорочно аз. — Затова ще действуваме съвместно. Целта на моята мисия… Впрочем кога мога да поговоря с вас?

— Утре в канцеларията ми, в десет часа. — Огледа ресторанта без въодушевление. — Сега едва ли е най-подходящото време, пък и точно тук…

Повдигнах въпросително вежда.

— В хотел „Рембранд“ — натърти де Грааф — подслушват така умело, че славата му вече има международен мащаб.

— Учудвате ме — отвърнах аз.

Де Грааф се отдалечи. Недоумявах как си обяснява избора ми да отседна тъкмо в „Рембранд“.

Канцеларията на полковник де Грааф ни най-малко не приличаше на хотел „Рембранд“. Макар и просторно, помещението беше безцветно, голо и функционално, мебелирано предимно със стоманеносиви картотеки, освен една стоманеносива маса и няколко стоманеносиви стола, които бяха твърди като стомана. Ала ако не друго, този декор поне помагаше на човек лесно да се съсредоточи върху пряката си работа — нямаше какво да разсее нито ума, нито окото. След десетминутен предразполагащ разговор сега двамата с де Грааф събирахме мислите си, за да преминем към по-сериозни въпроси, въпреки че на него, струва ми се, това се удаваше повече, отколкото на мен. Миналата нощ до късно лежах буден в леглото си, пък и без това никога не съм се чувствувал във форма в десет часа сутринта при студено и ветровито време.

— Всички наркотици — започна де Грааф, — разбира се, ние се борим срещу всички наркотици — опиум, коноп, амфетамин, ЛСД, СТП, кокаин, амилацетат, — каквито и да са, майор Шерман, ние се борим срещу тях. Всички те разрушават човешкия организъм. Но в настоящия момент нашите усилия са насочени най-вече срещу едно наистина убийствено вещество — хероина. Съгласен ли сте с мен?

— Съгласен.

Този отговор бе произнесен от дълбок и режещ глас, обадил се зад мен. Обърнах се и в рамката на вратата видях висок мъж с добре скроен тъмен костюм, хладни проницателни очи и приятно лице с подчертан професионален израз, което обаче твърде бързо би могло да загуби приятния си вид. Изключено бе да се сгреши професията му. Пред мен стоеше полицай, и то не за пренебрегване.