Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Сламените вдовици, а? — рекох аз. — Сам-самички в коварния Амстердам. Всичко наред ли е?

— Не. — В гласа на Белинда прозвуча категорична нотка.

— Така ли? — Дадох воля на изненадата си.

Тя посочи стаята с жест.

— Погледнете наоколо, това е мисълта ми.

Погледнах наоколо.

— Е?

— Вие бихте ли живели тук?

— Откровено казано, не. Но хотелите с пет звездички са за съсловието на босовете като мен. За едва свързващи двата края машинописки тая квартира съответствува напълно. За млади момичета, които всъщност не са едва свързващи двата края машинописки, както изглежда, този хотел осигурява максималната анонимност, която може да се надявате да имате въобще. — Направих пауза. — Най-малкото аз се надявам да е така. Предполагам, че и двете сте извън всякакво подозрение. Някого да разпознахте в самолета?

— Не. — Говореха едновременно и в такт поклащаха глава.

— На „Схипсхол“ да познахте някого?

— Не.

— Някой да прояви особен интерес към вас на „Схипсхол“?

— Не.

— Има ли дървеници в стаята?

— Не.

— Излизахте ли?

— Да.

— Бяхте ли проследени?

— Не.

— Някой да е претърсил във ваше отсъствие стаята?

— Не.

— Изглеждаш учудена, Белинда — забелязах аз. Не че се подсмихваше, просто трудно удържаше лицевите си мускули спокойни. — Хайде, кажи. Необходимо ми е да се поободря.

— А… — Изведнъж стана сериозна, навярно си припомни, че твърде отскоро ме познава. — Не, нищо. Извинете.

— За какво се извиняваш, Белинда? — Един благ и насърчителен тон, който интересно защо я накара смутено да се раздвижи в дрехите си.

— Ами цялата тая тайнственост и предпазливост за две момичета като нас. Просто не виждам защо е нужно…

— Моля те да мълчиш, Белинда!

А това вече бе Меги — както винаги, гледаше светкавично да се притече в защита на стария, бог знае защо. Взети поотделно, професионалните ми успехи можеха да изпълнят доста внушителен списък, ала в сравнение със списъка на провалите ми броят им изглеждаше направо нищожен.

— Майор Шерман — продължи остро Меги — винаги знае какво върши.

— Майор Шерман — казах чистосърдечно аз — би жертвувал кътните си зъби само и само да се увери в това. — Замислено се загледах в тях. — Не искам да отклонявам разговора, но няма ли да проявите поне малко загриженост към ранения си шеф?

— Знаем си работата — отвърна Меги важно. Стана, погледна челото ми и седна обратно. — Интересното е, че парчето лейкопласт изглежда твърде малко за количеството кръв, което личеше да е изтекло от раната ти.

— Хората от началническото съсловие кървят обилно. Доколкото знам, така е, защото имат много фина кожа. Разбрахте ли какво се случи?

Меги кимна.

— Да, това ужасно убийство… Чухме, че си се опитал…

— Да се намеся. Опитах се, съвсем точно го каза. — Погледнах Белинда. — Наистина впечатлението трябва да е смайващо, щом още първия работен ден с новия ти шеф, едва стъпил в чужда страна, него го просват на земята.

Белинда машинално отправи поглед към Меги, изчерви се — платиненорусите хора, стига да са почтени, изключително лесно се изчервяват — и каза примирително:

— Какво да се прави, противникът ви е бил по-бърз от вас.

— Така е — съгласих се. — Също беше по-бърз и от Джими Дюкло.

— Джими Дюкло? — Действително притежаваха талант да говорят в хор.

— Така се казва убитият. Един от нашите най-способни агенти и мой личен приятел от дълги години. Беше дошъл на „Схипсхол“ лично да ми предаде някаква спешна и както предполагам, изключително важна информация. Аз бях единственият човек в Англия, който знаеше, че Дюкло ще ме чака на летището. Ала явно и тук някой е знаел. Срещата ми с него бе уговорена по два различни канала без абсолютно никаква връзка помежду си, при все това този някой не само е знаел, че пристигам, но също е знаел с кой самолет и часа на кацането му, благодарение на което успя с лекота да се добере до Дюкло, преди той да размени и дума с мен. Нали ще се съгласиш сега, Белинда, че всъщност не отклонявам разговора? Ще се съгласиш също така, че щом тия хора разполагат с толкова сведения за мен и за един от колегите ми, нищо не им пречи да са не по-зле информирани и за някои други от моите колеги.

Двете се спогледаха за момент, после Белинда се обади едва чуто:

— Дюкло беше един от нас?

— Да не си глуха? — отвърнах раздразнено.

— И ние… Меги и аз сме…

— Точно така.

По всичко личеше, че приемат загатнатата заплаха за живота си със завидно спокойствие, пък и не би могло да бъде другояче — те бяха специално обучени и бяха изпратени тук работа да вършат, а не да кършат пръсти.