Алистър Маклейн - Кукла на верига

Коридорът беше пуст. Слязох на партера по главното стълбище, защото би било трудно да излезеш незабелязано от асансьора, който се отваря пред очите на администрацията. Предпазливостта ми обаче се оказа излишна. Нямаше и следа от помощник-управителя, нито от пиколото или следобедния портиер, още повече фоайето бе претъпкано от новопристигнали посетители, обсадили рецепцията. Смесих се с тълпата, учтиво отместих няколко рамена, протегнах ръка и оставих ключа си от стаята, после, без да бързам, отидох до бара, без да бързам преминах през него и излязох през страничния вход.

Проливен дъжд бе паднал в следобедните часове и улиците още бяха мокри, но иначе бе топло, затова преметнах палтото си през ръка и се заразхождах надолу по улицата, гледах ту в една посока, ту в друга, спирах се тук или там — където ми хрумне, изобщо гледах да създам впечатление, че единственият ми пътеводител е любопитството — обикновен турист, надявах се, тръгнал да се запознае с гледките и звуците на нощния Амстердам.

Тъкмо се шляех по Харенграат, възхищавайки се прилежно на къщите, строени от прочутите търговци на седемнайсети век, когато за пръв път усетих със сигурност онова странно чувство отзад на тила. Нито продължителната тренировка, нито богатият опит не е в състояние да създаде и усъвършенствува това чувство. Може би има нещо общо с телепатията. А може би не. Човек или го притежава по рождение, или не — аз го притежавам.

Бях следен.

Жителите на Амстердам, които иначе са забележително гостоприемни, необяснимо защо са подценили необходимостта да поставят пейки покрай каналите за своите уморени гости, или — съответно — съграждани. Ако изпитате желание да помечтаете на спокойствие край мрачните блестящи води на каналите вечер, най-подходящо е да се облегнете на някое дърво, както в случая сторих аз, след като си избрах едно не дотам ръбато стебло, и запалих цигара.

Постоях там няколко минути, общувайки — поне вярвах, че така изглежда отдалеч — със себе си, като от време на време поднасях цигарата до устата си, но иначе бях абсолютно неподвижен. Никой не стреля по мен със заглушител, никой не се прокрадна зад гърба ми с пясъчна торба в ръка, готов да ме отпрати благовъзпитано в канала. Бях му дал пълен карт бланш, ала той не се възползува. Мургавият мъж от „Схипсхол“ също ме имаше на мушка, ала не дръпна спусъка. Явно нямаше желаещи да се отърват от мен. Добавка — засега. Ако не друго, това ми даваше поне частица успокоение.

Отделих се от дървото, протегнах се и шумно се прозях, докато небрежно се оглеждах — човек, който се пробужда от романтично мечтание. Разбира се, той беше там — не беше се облегнал на дървото с гръб като мен, а с рамо, тъй че оставаше прикрит, но стволът бе твърде тънък и аз отчетливо успях да различа издадените очертания на силуета му.

Раздвижих се и свих надясно по Лейдещраат, продължих нататък с бавна крачка, като обхождах с разсеян поглед витрините. На едно място се пъхнах в преддверието на някакво магазинче, за да разгледам по-отблизо едни живописни реклами, чийто художествен характер беше такъв, че ако бяхме в Англия, собственикът им като нищо щеше да отиде зад решетките. Ала още по-интересното бе, че витрината на същото магазинче представляваше почти идеално огледало. Човекът в момента се намираше на около двайсетина метра зад мен и усърдно заничаше между ролетката на един магазин, където би могло да продават, да речем, плодове. Беше облечен в сив костюм, отдолу със сив пуловер, с нищо друго не можеше да се отличи — просто един сив, безличен непознат.

При следващия ъгъл отново свих вдясно и се заразхождах из пазара за цветя, разположен край бреговете на канала Зингел. Някъде по средата спрях пред една сергия, разгледах стоката и купих стрък карамфил. Трийсет метра встрани от мен сивият мъж също спря да разглежда сергия, но или беше скъперник, или не разполагаше с банкова сметка като моята, защото не купи нищо — само зяпаше.

Имах трийсет метра преднина и щом завих по Вийзелщраат, рязко усилих ход, докато се озовах пред входа на някакъв индонезийски ресторант. Вмъкнах се вътре и затворих вратата след себе си. Портиерът — явно пенсионер — ме поздрави почтително, но не направи опит да се вдигне от стола.

Останах да наблюдавам през остъклената врата и след секунди зърнах сивия човек да отминава нататък. Сега установих, че е по-възрастен, отколкото предполагах — във всеки случай над шейсетте, — и трябва да призная, че за годините си се движеше със забележителна скорост. Изглеждаше доста обезпокоен.