Алистър Маклейн - Кукла на верига

— Майор Пол Шерман, от лондонското бюро на „Интерпол“. Трябва да призная, че това вече внася съществена разлика. Също обяснява поведението ви на полицай. Но все пак ще трябва да проверя автентичността на вашите документи, разбира се.

— Проверете каквото искате и се допитайте до когото искате — натъртих аз. — Предлагам ви да започнете от полковник ван де Грааф в Главното управление.

— Познавате ли полковника?

— Чисто и просто това име ми дойде на езика. Ще ме намерите в бара. — Направих една крачка и спрях, тъй като видях, че двамата грамадни полицаи се канят да ме последват. — Нямам намерение да ги черпя.

— Добре, оставете го — рече им Шрьодер. — Майор Шерман няма да избяга.

— Поне докато паспортът и служебната ми карта са във вас — съгласих се аз и обърнах поглед към момичето. — Съжалявам много, мис Лемей. Сигурно сте страшно разстроена и затова съм виновен само аз. Ще имате ли нещо против да пийнете едно ободряващо питие с мен? Струва ми се, че имате нужда.

Тя продължи мълчаливо да избърсва слепоочието си, сетне ме погледна така, че тозчас унищожи всички илюзии за бързо приятелство.

— Дори не бих пресякла улицата с вас — отговори глухо тя. Начинът, по който изрече тази фраза, красноречиво говореше, че ако бях слепец, с удоволствие щеше да ме придружи до средата на някоя оживена улица и да ме остави там.

— Добре дошъл в Амстердам — измърморих мрачно аз и се затътрих по посока на близкия бар.

В частния си живот обикновено не отсядам в хотели с пет звездички по простата причина, че нямам средства да си позволя този лукс, но когато пътувам в чужбина по служба, на практика разполагам с неограничена банкова сметка и понеже служебните ми пътувания винаги са крайно изтощителни, не виждах причина да се лишавам от възможността да прекарам откъслечните мигове на отдих и спокойствие в най-комфортните и скъпи хотели.

От този тип несъмнено беше и хотел „Рембранд“. Представляваше великолепна, макар и малко претрупана стилно постройка, кацнала в периферията на най-вътрешния пръстен от канали, опасващи стария град. В действителност изящно изваяните балкони на хотела надвисваха над самата вода, тъй че невнимателните сомнамбули поне можеха да бъдат сигурни, че няма да си счупят врата, ако се прекатурят — разбира се, стига да нямат нещастието да уцелят някоя остъклена излетна лодка, които доста начесто кръстосват канала. Отличен изглед към същите тези лодки предлагаше приземният ресторант, който имаше претенциите — с известно основание — да бъде най-добрият в Холандия.

Жълтото такси, марка „Мерцедес“, спря пред главния вход на хотела и докато чаках портиера да плати на шофьора и да се погрижи за багажа, до ушите ми достигнаха звуците на „Валсът на кънкьорите“, изпълняван така дразнещо фалшиво, неритмично и пискливо, както никога не го бях чувал досега. Мелодията струеше от една голяма, висока, натруфено изрисувана и очевидно много стара латерна, поставена на такова място отсреща, че допълнително да затруднява интензивното движение по тая тясна улица. Под платнището на латерната, което, изглежда, бе съшито от останките на неизчислим брой избелели плажни чадъри, висяха ред кукли, чудесно изработени и облечени, според непретенциозното ми мнение в изящни, най-разнообразни холандски национални костюми, които подскачаха нагоре-надолу, окачени на гумирани върви — тези неравномерни движения като че ли се предизвикваха единствено от вибрациите при въртенето на античната латерна.

Собственикът, или механикът, на тази истинска машина за изтезания беше някакъв възстар и силно прегърбен човек с няколко сплъстени кичура посивяла коса по главата си. Изглеждаше достатъчно стар, та да е построил собственоръчно латерната, когато е бил в разцвета на силите си, ала, види се, тогава не е бил музикант в стихията. В ръката си държеше дълга пръчка с прикрепена в края металическа кутия, която непрекъснато подрънкваше и също непрекъснато бе пренебрегвана от минувачите. И тъй като се сетих за неизчерпаемата си банкова сметка, пресякох улицата и пуснах две монети в кутията. Не бих казал, че латернаджията ми се усмихна признателно, по-скоро ми се ухили беззъбо в знак на благодарност, превключи инструмента си на по-бързи обороти и подхвана едно кошмарно изпълнение на „Веселата вдовица“. Отстъпих бързешком, последван от носача с куфара ми, заизкачвах се по стълбите към преддверието, на последното стъпало се обърнах и забелязах, че старецът ме наблюдава с някаква старомодна почтителност — за да отвърна на вежливостта му, погледнах го по същия начин и влязох в хотела.