Алистър Маклейн - Кукла на верига

Тръгнах след него.

Разбира се, преследването далеч не започна стремително. Изпитвах немощ, виеше ми се свят и диафрагмата така жестоко ме болеше, че бе невъзможно да се изправя напълно. С некоординираните си движения и превито надве тяло, погледнат отстрани сигурно съм приличал на схванат от лумбаго старец, тръгнал да гони бог знае какво.

Намирах се по средата на ескалатора, мургавият мъж от своя страна почти стигаше края, когато някакъв инстинкт или шумът от слизането ми го накара да се обърне със същата котешка бързина, каквато бе демонстрирал, обезвредявайки ме преди малко. Тозчас се видя, че за него не представлява трудност да ме разпознае въпреки старческия ми вид: лявата му ръка машинално вдигна чантата, докато дясната потъна под капака. Ясно бе, че ще ме сполети същото, каквото бе сполетяло Дюкло — ескалаторът щеше да изхвърли останките ми в долния си край, наистина гадна смърт.

Едва сега ми дойде на ум колко глупаво всъщност бях невъоръжен да преследвам един явен убиец с пистолет в пазвата и тъкмо са канех да залегна, когато забелязах, че заглушителят за миг се поколеба и нетрепващият поглед на мургавия мъж леко се измести вляво. Пренебрегвайки опасността да бъда застрелян в гръб, рязко се извърнах, за да проследя погледа му.

Вниманието на хората, струпали се край тялото на Дюкло, сега бе насочено към нас — би било чудно наистина моето стремглаво слизане по ескалатора да не им направи впечатление. С беглия си поглед по лицата им успях да прочета израз на недоумение или стъписване, нямаше и следа обаче от разбиране. Поне у повечето бе така. Ала лицата на тримата, изпратили Дюкло до фаталния му край, издаваха пълно разбиране, примесено с хладна решителност — без забавяне заслизаха по ескалатора, несъмнено готови и мен да изпратят до фаталния ми край.

В същия миг дочух приглушено възклицание зад гърба си и отново се обърнах. Ескалаторът бе стигнал до долу и очевидно бе заварил мургавият мъж неподготвен, понеже сега го видях как се мъчи да запази равновесие. Както би трябвало и да очаквам, той твърде бързо стъпи пак здраво на крака, обърна ми гръб и побягна — убийството пред една дузина свидетели е нещо съвсем различно от убийството пред един-единствен, неподкрепен свидетел, макар смътно да чувствувах, че убиецът не би се поколебал, ако смяташе за необходимо, да очисти и мен, пък свидетелите нека си свидетелствуват. Оставих догадките за после. Впуснах се наново в гонитбата, този път бях много по-настойчив — може би вече приличах на жизнен старец в добро здраве, но все още старец.

Мургавият мъж непрекъснато увеличаваше преднината си, пресече устремно халето на митницата за всеобщ ужас и невероятно озадачение на митническите власти — от хората, попаднали тук, се иска да спрат покорно, да покажат паспорта си и прочее, а не да тичат като луди. Когато дойде моят ред да премина, устремът и хаотичният бяг на човек с окървавено лице, очевидно вече бяха подсказали на служителите, че има нещо нередно, защото двама в униформи се помъчиха да ме задържат, ала аз профучах край тях — по-късно потърпевшите се оплакаха, че не само съм „профучал“ — и излязох през изхода, откъдето мургавият мъж току-що бе минал.

Всъщност поне се опитах да изляза, но в същия момент проклетата врата бе задръстена от някаква млада жена, която искаше да влезе. Просто едно момиче като всяко момиче — нямах нито време, нито желание да отбележа нещо повече от този факт. Тръгнах вдясно, и тя тръгна вдясно — засечка. Тръгнах вляво, и тя тръгна вляво — пак засечка. Подобна гледка можете да наблюдавате едва ли не на всяка крачка по градските тротоари, когато двама прекалено учтиви люде се стремят да се разминат, тъй че всеки да отстъпи на другия предварително избраната от него посока, при което и двамата единствено успяват тромаво да си препречват пътя — оставени на воля, където се срещнат две свръхчувствителни души, цялото това досадно фанданго помежду им може да продължи почти безконечно.

Колкото и възторжен любител да съм на майсторското „па де дьо“, все пак ми омръзна да бъда възпиран до безкрай и след още един напразен опит да се размина с непознатата, изкрещях нещо от рода на „Разкарай се от пътя ми“ и за да съм сигурен, че ме е разбрала, сграбчих я за рамото и силно я тласнах встрани. Стори ми се, че дочух тъп удар и болезнен вик, но хич и не обърнах внимание — ще се върна после да й се извиня, рекох си.

Върнах се далеч по-скоро, отколкото очаквах. Разминаването с момичето не бе ми струвало повече от няколко секунди, но тия няколко секунди бяха предостатъчни за мургавия мъж. Когато достигнах чакалнята, естествено, претъпкана до краен предел, от него нямаше ни следа — сред тази жужаща навалица би било трудно да откриеш и червенокож главатар в пълно бойно облекло. От друга страна, беше безсмислено да алармирам органите за сигурност на летището, защото докато се легитимирам и докато опиша случилото се, убиецът положително щеше да е преполовил разстоянието до града, но дори и да успеех да организирам незабавно преследване, шансовете за сполука бяха незначителни — в случая действуваха изкусни професионални престъпници, а такива хора винаги се подсигуряват с най-различни пътища за бягство. Върнах се назад, този път едва пристъпях — за по-бодра крачка нямах сили. Главата ме болеше зверски, но в сравнение със стомаха направо бе нищо. Чувствувах се ужасно, пътьом съзрях в някакво огледало пребледнялото си, окървавено лице, но от това състоянието ми ни най-малко не се подобри.