Алистър Маклейн - Кукла на верига

Изходната врата на самолета се отвори и аз пристъпих в стъпаловидния тунел. Служителите от летището любезно ми направиха път, отминах ги и продължих надолу, където проходът достигаше до началото на два ескалатора, които превозваха пътници от и към митницата.

В близост до края на възходящия ескалатор с гръб към него стоеше някакъв мъж. Среден на ръст, слаб и ни най-малко привлекателен на вид. Беше тъмнокос, лицето му бе мургаво и изпито, със студени черни очи и тънка резка вместо устни — едва ли бих насърчил подобен тип да иска ръката на дъщеря ми. Все пак непознатият бе облечен съвсем благопристойно, в черен костюм и черно пардесю, и независимо че това не спада към критериите за благопристойност, носеше голяма, очевидно току-що закупена рекламна чанта на КЛМ.

Впрочем несъществуващите ухажори за несъществуващите дъщери малко ме интересуваха. Вече бях слязъл достатъчно, за да имам поглед върху част от възходящия ескалатор. Забелязах четирима души. Първия от тях, висок, слаб мъж със сив костюм, тънки мустачки и всички останали външни белези на преуспяващ счетоводител, познах незабавно. Джими Дюкло. Тозчас си дадох сметка колко важна е информацията му според него и колко неотложно трябва да ми я предаде, щом е дошъл чак дотук да ме посрещне. После ми хрумна, че Дюкло сигурно е фалшифицирал полицейски пропуск, за да проникне толкова навътре в аерогарата — много бе възможно, защото той бе изкусен фалшификатор. Третата ми мисъл бе, че ще е учтиво и сърдечно от моя страна да му махна с ръка и да се усмихна, както и сторих. Той отговори на поздрава ми и също се усмихна.

Усмивката му продължи всичко на всичко секунда, сетне почти моментално се претопи в изражение на неизказан ужас. Тъкмо тогава забелязах, кажи-речи, под съзнателно, че посоката на погледа му бе се изменила незначително.

Обърнах се рязко. Мургавият мъж в черните дрехи вече не стоеше с гръб към ескалатора. Беше се завъртял на 180° и сега гледаше надолу; чантата си не държеше в ръка, а бе я стиснал някак странно под мишница.

Все още без да разбирам какво става, реагирах инстинктивно и се хвърлих към непознатия в черното пардесю. Най-малкото понечих да се хвърля. Ала ми трябваше цяла, безкрайно дълга секунда за приготовление и мъжът светкавично — наистина бе светкавично — демонстрира, без да остави капка съмнение у мен или у себе си, че авансът от една секунда за него е предостатъчен да осъществи какъвто пожелае нападателен ход. Той бе подготвен, аз — не, при това атаката му действително се оказа мълниеносна. Едва бях задвижил мускулите си, когато той се извъртя на 90°, коварно снишавайки се, и ме удари в слънчевия сплит с ръба на рекламната си чанта.

Рекламните чанти на авиокомпаниите обикновено са меки и безобидни. Тази обаче беше различна. Никога не съм получавал удар от пилотонабивачка, нито имам някакво желание, но сега можех доста реално да си представя какво чувство се изпитва. Физическият резултат беше горе-долу същият. Строполих се на земята, сякаш великанска ръка изтръгна твърдата основа под краката ми, и останах да лежа неподвижен. Изобщо не бях загубил съзнание. Виждах и чувах, дори донякъде успявах да преценя какво става около мен, но не бях в състояние и да се помръдна — впрочем за друго и не чувствувах сили в момента. Чувал съм за психическа парализа, сега за пръв път изпитвах тотална физическа парализа.

Струваше ми се, че всичко се развива абсурдно бавно. Дюкло се озърна панически наоколо, но нямаше начин да се измъкне от ескалатора. Да се върне назад беше невъзможно, защото трима мъже стояха плътно зад него, очевидно без изобщо да разбират какво става — едва по-късно, много по-късно, осъзнах, че те положително са съучастници на мургавия непознат, поставени там, за да отрежат всички пътища на Дюкло, освен един — нагоре заедно с движението на ескалатора, към неговата гибел. Отнесено към спомените, това бе най-сатанинската и хладнокръвна екзекуция в сравнение с историите, които знаех за хора, намерили своя край не според волята на всевишния.

Можех да движа единствено очите си и побързах да го сторя. Вперих поглед в рекламната чанта и от единия й край изпод капака забелязах да се подава надупченият цилиндър на заглушител. Ето каква бе всъщност пилотонабивачката, причинила моментната ми парализа — поне се надявах, че е моментна, — и съдейки по силата на удара, искрено се зачудих как не се е огънала надве. Погледнах мъжа с пистолета, дясната му ръка се криеше под капака на чантата. На мургавото му лице не бе изписано нито триумф, нито напрежение — само хладната увереност на професионалист, който знае колко добър е в занаята си. Някъде в далечината безплътен глас съобщи за кацането на самолета, извършил полет КЛ — 132 от Лондон — с него бяхме пристигнали. В блуждаещия ми мозък кой знае защо изплува маловажната мисъл, че никога няма да забравя номера на този полет, сякаш имаше някакво значение с кой самолет съм дошъл, след като Дюкло е бил осъден да умре още дълго преди да ме види.