Алистър Маклейн - Кукла на верига

Неубедителен в персоналните си характеристики, затова пък Алистеър Маклейн проявява голямо майсторство, предавайки атмосферата на действието. Амстердам със странните си островърхи къщи, тайнствено блещукащи канали, тесни улички, подозрителни нощни заведения, чудати латерни — всичко това е обрисувано много въздействуващо, с умело перо и замах. Читателят неминуемо ще забележи с колко пестеливи, но изключително силни изразни средства Маклейн рисува например един от възловите „декори“ в развитието на сюжета — уличката със склада на Моргенщерн и Мюгенталер. Злокобното и тайнствено излъчване на складовете е предадено чрез реакцията на персонажите, в случая Белинда и Шерман, а самото описание на пейзажа е по-скоро фактическо, отколкото емоционално.

След „Кукла на верига“ Алистеър Маклейн, естествено, публикува поредица от нови романи: „Фургон до Каваре“, „Мечият остров“, „Капитан Кук“, „Безследната смърт“ и др. Както и преди, сюжетите му са най-разнообразни, мястото на действие също „отскача“ в най-различни краища на света — от Гренландия до Доломитите и световните писти за автомобилни състезания „Формула 1“. Пише с невероятна бързина: обикновено един роман завършва за около месец-два. Според него професията му с нищо не превъзхожда всеки друг занаят. Както сам казва: „В това, което правя, няма нищо свръх, няма никаква мистика. Просто това е работа като всички останали.“

„Драги пътници, след няколко минути кацаме на летище «Схипсхол» в Амстердам.“ Мелодичен и без акцент, гласът на холандската стюардеса би могъл да прозвучи по абсолютно същия начин в самолетите на поне дузина европейски авиокомпании. „Моля ви, затегнете коланите и угасете цигарите. Надяваме се, че сте пътували приятно, и сме сигурни, че ще прекарате добре в Амстердам.“

Като слизам, на всяка цена ще направя забележка на стюардесата. Очарователна девойка наистина, но универсалният оптимизъм в нейния светоглед е неоправдан и аз бих й възразил за две неща. Първо, не пътувах приятно и, второ, не очаквах да прекарам добре в Амстердам. Не бях във възторг от полета, защото нито едно пътуване по въздуха не е в състояние да ме въодушеви след онзи ден преди две години, когато моторите на един пътнически самолет „ДС-8“ отказаха да работят само секунди след излитането и ми помогнаха да установя две истини. Едната — че всеки безмоторен лайнер умее да планира не по-зле от бетонен блок, и другата — че една пластична операция може да бъде много продължителна, много болезнена, много скъпа и в крайна сметка не много успешна. Не се надявах да прекарам приятно в Амстердам, макар че това навярно е най-красивият град на света и по-сърдечни хора от обитателите му едва ли ще намерите някъде другаде, просто понеже характерът на моите служебни пътувания в чужбина от само себе си изключва приятното прекарване.

Докато огромният „ДС-8“ — не съм суеверен, с всеки самолет може да се случи авария — на холандската КЛМ плавно потъваше надолу, хвърлих поглед около себе си. Забелязах, че повечето пътници очевидно споделят моето убеждение в безумието на идеята да се лети: тези, които не бяха впили нокти в тапицерията на КЛМ, седяха облегнати с прекомерно спокойствие или пък бъбреха с веселото оживление на ония смелчаци, които приемат неизбежната съдба с остроумна дума и усмивка на уста — такива бодро биха поздравили жадните за зрелища тълпи, щом палачът ги поведе към гилотината. С две думи, профилът на човечеството бе добре очертан. Законите недвусмислено се съблюдават. Вкус към престъпления определено липсва. Външността е обикновена, дори безлична.

Или може би това е несправедливо — за безличния вид, искам да кажа. Да се заслужи този доста позорен епитет трябва да съществува обект за сравнение, тъй че употребата му да бъде оправдана. За нещастие на пътниците обаче на борда на самолета имаше две особи, в чието присъствие всеки би изглеждал безличен.

Погледнах към тях — три седалки зад мен, от другата страна на пътеката. Едва ли обръщането ми направи впечатление на някого, понеже още с излитането ни от „Хийтроу“ повечето пътници от мъжки пол, насядали в съседство, почти не откъсваха очите си от тях — изобщо да не обърнеш глава нататък би било най-сигурният начин да привлечеш вниманието на околните.

А те бяха чисто и просто две момичета, седнали заедно. Наистина човек може да види, кажи-речи, навсякъде две момичета, седнали заедно, но ще трябва да жертвува най-хубавите години от живота си в търсене на девойки като тези. Едната с гарвановочерна коса, другата — платиненоруса; и двете облечени в къси рокли, брюнетката — в бяла копринена дреха, блондинката — цялата в черно. Доколкото човек можеше да види — а можеше да види немалко, — и двете притежаваха фигури, които добре илюстрират огромния възход, осъществен от избраниците на женския пол от времето на Венера Милоска до наши дни. Общо взето, красотата им бе поразителна, ала доста се различаваше от онази блудкава, празна хубост, която се цени на конкурсите „мис Свят“. Необикновено сходни на външност, и двете имаха фина конструкция, съвършено правилни черти и излъчваха несъмнена интелигентност, която щеше да им позволи да изглеждат красиви и след двайсет години, докато бившите „мис Свят“ отдавна ще представляват за тях неравностойни съпернички.