Алистър Маклейн - Кукла на верига

Помощник-управителят на хотела беше висок, мургав мъж, с тънки мустачки и безупречен фрак, а широката му усмивка притежаваше всичката топлота и искреност на гладен крокодил — една от ония усмивки, за която можете да бъдете уверени, че веднага ще изчезне, щом обърнете гърба си, но моментално пак ще се появи и ще изглежда по-непринудена отвсякога, колкото и незабавно да погледнете притежателя й отново в очите.

— Добре дошъл в Амстердам, мистър Шерман — рече той. — Надявам се, ще прекарате приятно.

Не ми хрумна нищо подходящо в отговор на този нелеп оптимизъм, затова замълчах и се заех да попълвам адресната карта. Помощник-управителят така я пое, сякаш му подавах Кулинанския диамант и даде знак на едно пиколо, което заситни към нас с куфара ми в ръка, като се огъваше повече от двайсет градуса встрани под тежестта му.

— Момче! Стая 616 за мистър Шерман. Посегнах и прибрах куфара си от не особено разочарованото от постъпката ми „момче“. В най-добрия случай той спокойно би могъл да бъде по-малък брат на латернаджията отвън.

— Благодаря ви — казах аз и подадох една монета на пиколото. — Нататък ще се справя и сам.

— Но, мистър Шерман, куфарът ви изглежда много тежък.

Загрижените протести на помощник-управителя бяха дори по-искрени от сърдечното му посрещане. А куфарът ми действително беше много тежък — пистолетите, амунициите, разните шперцове и тям подобни, взети заедно, образуваха доста внушително тегло, но аз не исках да позволя на някой ловък господин с находчиви идеи и още по-находчиви инструменти да отвори и прерови съдържанието на куфара ми. В хотелските стаи има твърде ограничен брой места, където могат да се скрият малки предмети при незначителен риск да бъдат открити, и ако някой реши да претърсва, рядко се престарава, стига куфарът да бъде солидно заключен преди всичко…

Поблагодарих на помощник-управителя за неговата загриженост, влязох в близкия асансьор и натиснах бутона за шестия етаж. Точно когато асансьорът тръгна, погледнах през една от малките овални шпионки, вградени във вратата. Помощник-управителят, сега от усмивката му не бе останала и следа, със сериозен вид разговаряше по телефона.

Слязох на шестия етаж. В някаква тясна ниша, непосредствено срещу вратите на асансьора, забелязах масичка с телефон отгоре, а зад нея — стол, на който седеше млад мъж във везана със злато ливрея. Той беше един от онези непредразполагащи с нищо към себе си младежи, с чиято непоправима леност и безочие е невъзможно да се излезе наглава, а оплачеш ли се, само ще се почувствуваш смешен — такива хлапаци обикновено са несравними специалисти в изкуството да симулират накърнена невинност.

— Шестстотин и шестнайста? — попитах аз. Както си и очаквах, оня мързеливо повдигна палец.

— Втората врата оттук.

Няма нито „сър“, нито опит да се изправи на крака. Надмогнах изкушението да наложа масата върху главата му, но си дадох дума да не се отказвам от дребното удоволствие да се позанимая с него, преди да напусна хотела.

— Вие ли сте стюардът на етажа? — попитах отново.

— Да, сър — отговори младежът и стана. Изпитах известно разочарование.

— Донесете ми чаша кафе.

Прекрачвайки прага на №616, не бих могъл да бъда недоволен от нищо. Това не беше каква да е стая, а направо изискан апартамент. Състоеше се от хол, малка, но удобна кухня, всекидневна, спалня и баня. И от всекидневната, и от спалнята се излизаше на един просторен балкон. Тръгнах нататък.

С изключение на една крещяща на цвят и ужасно грозна, извисена в небесата реклама за някакви иначе съвсем безвредни цигари сиянието на светлините, полегнало над мрачните амстердамски улици, напомняше на картина от вълшебна приказка, ала моите шефове не ми плащат заплата, нито ми разрешават тия неограничени разходи само заради привилегията да съзерцавам градските пейзажи, независимо колко са красиви.

Реалността, в която живеех, бе толкова далеч от вълшебните приказки, колкото е отдалечена най-затънтената галактика от Земята. Насочих вниманието си към по-належащи въпроси.

Погледнах надолу, откъдето долиташе оглушителен шум от улично движение и изпълваше въздуха наоколо. Широкото шосе, което минаваше на около двайсет метра точно под мен, сякаш бе неспасяемо задръстено от дрънчащи трамваи, автомобили с могъщи клаксони, стотици мотоциклети и велосипеди — имах чувството, че всичките тия хора се готвят всеки момент да се само убият. Струваше ми се абсурдно, че някой от тези гладиатори на две колела може с основание да очаква животът му в тази обстановка да продължи повече от пет минути, но те се отнасяха към тегнещата над главите им гибел с равнодушно предизвикателство, което вината е смайвало гостите на Амстердам. Впоследствие си казах, че ако някой трябва да падне или да бъде блъснат от този балкон, надявам се, това няма да бъда аз.