Алистър Маклейн - Кукла на верига

Облякох палтото си и промърморих някакво извинение на портиера. Той се усмихна и ми пожела „лека нощ“ така вежливо, както бе ми казал „добър вечер“. И без това заведението сигурно беше препълнено. Излязох навън, застоях се в преддверието, извадих от единия си джоб сгъната мека шапка, а от другия — чифт телени очила, и ги поставих. Шерман, само че видоизменен — надявах се.

Сивият непознат вече се бе отдалечил на около трийсетина метра и продължаваше напред все със същия забързан ход, спирайки тук и там да надзърне в някой вход. Освободен най-сетне от присъствието му зад гърба си, пресякох улицата и закрачих по отсрещния тротоар — непокътнат, но явно нежелан. Като гледах да поддържам известна дистанция, изминах нови сто метра успоредно със сивия мъж, когато изведнъж той спря. Поколеба се за момент, сетне рязко се обърна и се втурна назад по следите си, вече почти на бегом, но този път влизаше във всяка отворена врата, изпречила се пред очите му. Пъхна се и в ресторанта, където бях престоял за кратко, и след десет секунди изскочи навън. После влезе през страничния вход на хотел „Карлтън“ и излезе през главния — един обход, който едва ли е бил посрещнат равнодушно от администрацията на хотела, понеже там не остават във възторг, когато одърпани старци с пуловери минават през фоайето им за по-напряко. На края се вмъкна в още един индонезийски ресторант в края на улицата и се появи отново със сконфузен вид на човек, когото са изгонили. Хвърли се в близката телефонна будка и излезе оттам по-съсипан отвсякога. След това отиде да чака при главната трамвайна спирка на Мунтплейн. Присъединих се към опашката.

Първият трамвай, спрял на спирката, се състоеше от три вагона, имаше номер „16“ и на маршрутната му табела пишеше, че отива до Централна гара. Сивият мъж се качи в първия вагон. Аз се метнах във втория и се придвижих напред, откъдето можех да го наблюдавам непрекъснато, като същевременно застанах така, че да бъда колкото е възможно по-малко изложен на погледите му, ако случайно реши да проявява интерес към околните пътници. Ала тревогите ми бяха напразни — сивият мъж не удостои с абсолютно никакво внимание хората край себе си. От неспокойния и нещастен израз на лицето му, както и от постоянните нервни движения на ръцете му ставаше ясно, че този човек го занимават други, по-важни неща и не на последно място сред тях до каква степен може да очаква съчувствие и разбиране от страна на своите работодатели.

Мъжът в сиво слезе на Дам. Така се казва главният площад на Амстердам — една наситена с исторически паметници площ, като например Кралският дворец и Новата църква, която е толкова стара, че се налага да я укрепяват непрекъснато, та да не се срути съвсем. Ала тази вечер забележителностите не получиха дори бегъл поглед от сивия мъж, който забърза надолу по една странична улица покрай хотел „Краснаполски“, сви вляво по посока на кейовете, наредени по канала Оудезийц Воорбургвал, после сви отново, този път вдясно, и потъна сред лабиринта от малки улички, които очевидно проникваха все по-дълбоко в складовата част на града — един от малкото райони, нефигуриращи сред туристическите атракции на Амстердам. Сивият мъж се оказа най-лесният субект за следене, на когото бях попадал. Не се озърташе нито наляво, нито надясно, камо ли назад. Бих могъл да се приближа на десет крачки зад него и пак нямаше да ме забележи.

Спрях зад един ъгъл и го проследих как напредва по тясна, зле осветена и подчертано неприветлива улица, застроена и от двете страни предимно със складове — високи, пететажни постройки, чиито островърхи покриви надвисваха отгоре, като създаваха някакво чувство на клаустрофобия и заплаха, на мрачни догадки и потайна бдителност, но всичко това не ме смути особено.

От факта, че сивият мъж сега тромаво почна да подтичва, заключих, че тази странна демонстрация на усърдие може да означава само едно — наближаваше крайната си цел. Оказах се прав. Щом стигна средата на уличката, изкачи няколко стъпала с перила отстрани, извади ключ, отвори вратата пред себе си и хлътна в сградата на един склад. Последвах го с умерен ход, но не съвсем бавен, и хвърлих безучастен поглед към фирмата, окачена над вратата на склада — „Моргенщерн и Мюгенталер“ гласеше надписът. Никога не бях чувал за такава фирма, но едва ли щях да забравя това име. Отминах, без да забавям крачка.

Признавам, наистина не беше кой знае каква стая, ала тогава трябва първо да се каже, че самият хотел не беше кой знае какъв. Каквато беше неговата външност, безцветна и откъртена мазилка и общ неприветлив вид, такава беше и вътрешността на стаята. Оскъдната мебелировка, която включваше единично легло и кушетка, очевидно превърната в легло, представляваше тъжни останки от отдавна повехнало великолепие, ако изобщо някога са изглеждали великолепни. Килимът беше овехтял, но все пак не бе в състояние да конкурира пердетата и ковьора над леглото; банята, непосредствено свързана със стаята, имаше площ на телефонна кабина. Ала тази печална гледка щеше да бъде съвсем непоносима, ако не бе освежителното въздействие на нечие присъствие, което би придало чар дори и на най-мрачната затворническа килия. Меги и Белинда, седнали на ръба на леглото, унило ме наблюдаваха, докато аз уморено се отпуснах на кушетката.