Алистър Маклейн - Нощна стража

Той забеляза, че го наблюдава, и каза:

— Като стана въпрос за белези, се сетих за някои стари неща. За Виетнам например.

Сабрина усети, че се разтреперва от вълнение. Той никога не споменаваше Виетнам пред колегите си от ЮНАКО. Това бе „тема табу“, както се бе изразил веднъж Уитлок.

— Ето това тук сложи край на кариерата ми в ръгбито — каза той и погали с пръст едва забележимия белег на дясното си рамо.

— Защо? — попита тя.

Той продължаваше да седи на леглото, скръстил ръце.

— Бризантен снаряд. Три месеца не можех да си мърдам ръката. Това бяха най-унизителните дни в живота ми. Трябваше да ме обличат и да ми дават храната на хапки. По дяволите, дори до тоалетната ме водеше санитар! И един ден идва някакъв си мухльо с гладко личице, току-що излязъл от училище и ми казва, че ще остана сакат за цял живот. Само това ми трябваше. Предпочитах да умра, отколкото да му доставя удоволствието да излезе прав. Гадно малко копеле! Започнах физиотерапия и след осем месеца бях вече в Тайланд като инструктор на китайските наемници. Но и сега не мога да мърдам ръката си по-назад — той я протегна пред себе си и после я отпусна със замах, но тя спря, когато се изравни с тялото му. — Има ми нещо на ставата, така и не успях да разбера изцяло жаргона им. Ето как още на деветнадесет години трябваше да се откажа от надеждата някой ден да стана втори Дан Марино или Джим Макмъун.

— И двамата са ръгбисти, нали? — попита неуверено тя.

— Най-добрите предни защитници, играли някога.

— Не разбирам много от това — усмихна се извинително Сабрина. — Никога през живота си не съм била на мач.

— Никога? — той бе направо шокиран. Тя поклати отрицателно глава.

— По едно време бях на косъм, докато ходех с един… същият запалянко като теб беше. Непрекъснато ме убеждаваше да отида поне веднъж с него на „Ший Стейдиъм“, но така и не се навих достатъчно.

— Е, не те обвинявам, щом е искал да те води на „Ший Стейдиъм“. Съвсем правилно не искаш да те видят, че викаш за „Джетс“.

Тя се засмя.

— Вие мъжете с вашето ръгби! Той говореше същото за „Джайънтс“.

— Звучи така, сякаш вече си се отървала от него — усмихна се той и се изправи, като преглътна прозявката си. — Днеска беше ужасен ден, направо умирам за сън.

Тя също се прозя в отговор.

— И аз. Помисли си само, утре по това време може би ще сме си вече вкъщи.

— Всичко зависи от Сергей, не мислиш ли?

— Така излиза.

— Тогава до утре — каза той и се запъти към дивана, за да си оправи леглото.

— Така излиза — промърмори още веднъж тя и се скри в банята.

— Това ли е най-доброто, което можа да намериш, Сергей? — презрително попита Уитлок и бавно обиколи белия очукан фургон „Исудзу“, паркиран пред хотела. — Ако тръгнеш с тоя боклук в Ню Йорк, направо ще те арестуват. Защо избра точно него?

— Защото си беден фавеладо и съм те наел да ме закараш до имението на Шрадер. Не можем да отидем там с някой лъскав „Херц“, нали? Това е идеално, снощи го купих за сто долара. Точно такова нещо ни трябва.

— Изобщо не си споменавал, че ще трябва да се правя на беден фавеладо. Нямам дрехи.

— Ще намериш отзад във фургона. Сигурен съм, че ще ти станат.

Уитлок отвори задните врати и се качи вътре. Само минута по-късно изскочи ужасен, на лицето му бе изписана погнуса.

— Тези парцали вонят, Сергей!

— Така и трябва, взех ги тази сутрин от един скитник пред хотела. Трябва да изглеждаш автентично, Си. У., това е единственият начин да преметнем Шрадер.

— Добре тогава, ще си купя дрехи от някой магазин на старо и ще облека тях.

Колхински поклати глава.

— Сергей, няма да ги сложа! Сигурно бъкат от бълхи и въшки и Господ знае от какви още гадости. А пък тази миризма…

— Не мога да те накарам насила. Явно трябва да се откажем от плана и да започнем всичко отначало. Хайде, най-добре да ходим да събудим Майк и Сабрина и да видим дали не можем да измислим нещо друго.

— Смяташ да се откажеш от плана заради нещо толкова дребно?

— Не е дребно, Си. У. Човек като Тойсген би предпочел да наеме един фавеладо, отколкото някой добре възпитан шофьор на такси. Ако ухаеш на „Пако Рабан“, когато пристигнем там, пазачите веднага ще го забележат и ще кажат на Шрадер.

— Добре де, ще ги облека — изсумтя Уитлок и отново влезе във фургона.

Колхински се усмихна и се качи отпред.

Уитлок облече коравата от пот риза, протритите вълнени панталони и развлечените кафяви обувки, после затръшна вратите на фургона и седна на волана до Колхински, като промърмори шеговито: