Алистър Маклейн - Нощна стража

— Драго обаче познава Тойсген, нали са се виждали в Амстердам. Как смяташ да се справиш с това?

— Драго няма да бъде там, Майкъл. Първоначално възнамерявах да го измъкна по телефона от имението под един или друг предлог, но сега, когато Юри е тук, това може да стане съвсем лесно. Звъня, представям се за Юри и му определям среща след един час някъде в града. Той се маха от пътя ни и двамата със Си. У. отиваме на главния вход да търсим Шрадер.

— Какво ще правя аз там? — попита Уитлок.

— Ти ще ме закараш.

— Какво ще стане, ако Шрадер се обади в Мет, за да пита ван Ден? — поинтересува се Сабрина.

— Помолих Питер де Джонг да замине за Ню Йорк. Утре ще бъде на разположение в Мет, в случай че възникне подобна опасност.

— Може и да излезе нещо от това, Сергей — каза Уитлок, като размисли. — Всичко зависи от това, дали Шрадер ще те пусне да заминеш с картината.

— Представи си, че си на негово място — отвърна Колхински. — Поел е голям риск, за да види оригиналната „Нощна стража“ в частната си колекция, и изведнъж му казват, че е получил фалшификата — и то не друг, а човекът, който според него го е нарисувал. Мисля, че при това положение не му остава нищо друго, освен да се съгласи с предложението ми. За какво му е потрябвал фалшификатът?

— Стига да ти повярва.

— Ще ми повярва, Си. У. Много добре знаеш, че, когато поискам, мога да бъда безкрайно убедителен.

— Струва си да се опита — съгласи се Греъм. — Ние със Сабрина какво да правим?

— Нищо, Шрадер ви познава.

— Кога тръгваме? — попита Уитлок.

— Ще се видим утре сутрин във фоайето в осем и половина.

— Вече минава два — каза Уитлок и се изправи, като преглътна една прозявка. — Неприятно ми е, че развалям празненството, но отивам да си лягам.

— Аз също е най-добре да се връщам в хотела, ако искам да завъртя още няколко телефона, преди да заспя.

Сабрина затвори вратата след тях и като се обърна към Греъм, посочи коляното му.

— Забелязах, че куцаш. Какво има?

— Ударих се в скалата. Нищо ми няма.

— И друг път съм го чувала. Дай да погледна.

— Нищо ми няма — сопна се ядосано той. — Ще го видя в банята. И престани с тия майчински фасони.

— Просто се опитвам да ти помогна — засегна се тя. — Само че трябва вече да съм си научила мястото, така ли?

— Точно така! Мога и сам да се грижа за раните си — той изфуча към банята и затръшна вратата след себе си.

Сабрина отчаяно разпери ръце, но тъкмо се отпусна на дивана, когато от банята долетя изпълнен с болка вик и тя тичешком се втурна натам. Блъсна вратата и видя Греъм, който бе седнал на тоалетната чиния. Панталонът му бе смъкнат до глезените и той притискаше с ръце крака си малко над коляното. Бинтът бе изцапан с кръв.

— Какво има? — попита разтревожено тя.

— Бинтът се беше залепил за джинсите и го дръпнах, докато се събувах. Господи, как боли!

— Отрежи клина и изчакай бинтът да омекне от водата — посъветва го тя и му подаде ножицата от перваза на прозореца. — Ето, опитай с това. Ще те превържа отново, когато излезеш. Освен ако, разбира се, не ти е дошло до гуша от майчинските ми фасони.

Той леко се усмихна, но не каза нищо. Сабрина излезе, затвори вратата и пусна радиото. Намери „Гласът на Америка“, легна и затвори очи.

След малко се появи Греъм по бяла фанелка без ръкави и къси сини гащета. Остана загледан в нея, докато триеше мократа си коса с кърпата — не беше сигурен дали не е заспала.

— Успя ли да махнеш бинта? — попита тя, без да отваря очи.

— Да — отвърна той и седна на леглото.

Тя стана да вземе от куфара си синята брезентова чантичка с всичко необходимо за първа медицинска помощ — всички получаваха по една такава от складовете на ЮНАКО, когато заминаваха в акция. Клекна пред него и внимателно завъртя крака му, за да огледа раната по-добре. Драскотината, дълга приблизително пет сантиметра, минаваше по диагонал през коляното му.

— Ще оживея ли? — попита той и преметна кърпата около врата си.

— С малко късмет — отвърна тя и извади от чантичката шишенце спирт, бинт и памук. Намокри памука със спирт и го предупреди — Стегни се, ще щипе.

— Добре — отвърна той и се сви от болка, когато тя прокара памука по раната.

— Знаеш ли, че ще ти остане белег?

— Някои хора събират снимки за спомен от страните, в които са били. Аз пък събирам белези.

Не си спомняше някога да го е виждала толкова спокоен — пълна противоположност на човека, който бе влязъл в банята. Загадката на ЮНАКО. Тя се усмихна, докато увиваше бинта около коляното му, и след като го защипа с безопасна игла, отиде да остави чантичката в куфара си. Когато се обърна, с изненада видя, че той гледа отражението си в огледалото на стената. Греъм мразеше огледала — казваше, че са създадени, за да насърчават суетата. Какво му ставаше?