Алистър Маклейн - Нощна стража

Драго взе недопушената си цигара от пепелника, вдъхна дълбоко дима и я смачка.

— Обадиха ми се от бреговата охрана.

— Какво има?

Драго сведе поглед надолу.

— Тази вечер „Голконда“ е била в открито море.

— По чия заповед? Излишно бях наредил до заминаването ни за Маями да стои на котва в залива Ботафого!

— Много добре знам това.

— По дяволите, Андре, какво е станало? — избухна Шрадер. Бе започнал да губи търпение.

— На борда е избухнала експлозия. Яхтата е потънала.

Шрадер отиде до прозореца и се загледа към морето.

— Опитваш се да ми кажеш, че „Голконда“ е потънала?

— Да, господине — отвърна меко Драго. — Още не съм чул подробностите…

Шрадер го хвана за реверите и го притисна здраво до стената:

— Тогава ги чуй! Веднага!

— Да, господине — измънка той.

— Така ли си представяш мерките за сигурност, Андре? Къде са били проклетите ти пазачи, когато някой е решил да изкара яхтата ми в морето за едно кръгче, а? Къде са били, дяволите да ги вземат?!

— Всичко това се разследва, господине. Ако някой от пазачите е проявил небрежност…

— Какво искаш да каже с това „ако“? — попита Шрадер и отново се обърна към прозореца. — Ако някой от тях не беше проявил небрежност, яхтата ми и сега щеше да си е на котва в залива Ботафого. Не е ли така?

— Да, господине.

— Да, господине! — имитира го Шрадер и удари с юмрук по бюрото. — Искам да изясниш тази работа, и то бързо.

— Непременно, господине. Обещавам. Шрадер отиде до вратата, отвори я и му се закани с пръст:

— Ако не стигнеш до дъното на всичко това, смятай, че си уволнен. Точка. Това пък аз ти го обещавам.

Той излезе и Драго се отпусна на стола зад бюрото си, като хвърли очилата си върху попивателната хартия отпред. Прокара ръце по лицето си и се протегна за нова цигара. Какво бе станало, по дяволите? Първоначалните съобщения бяха мъгляви, но той бе сигурен, че е било саботаж. Не можеше да бъде Греъм, нито жената, значи оставаше Уитлок. Но вече не го интересуваше. Вярно, стоката бе пропаднала, но нали парите бяха на Шрадер. Пликът, неговият паспорт към свободата, бе все още в него и утре вечер щеше да се срещне с Леонов, за да приключат сделката, а след това щеше да замине колкото е възможно по-далеч от Рио де Жанейро. Стига толкова Шрадер и жандармите фавеладос — и което бе по-важното, — стига толкова озъртане през рамо и страх, че някой призрачен непознат ще го застреля в гърба.

Не, вече нищо не го интересуваше.

— Това е невъзможно — каза Колхински, когато чу отчета на Греъм и Сабрина за приема при Шрадер. — Сигурно си се припознал, Майкъл. Юри Леонов не е напускал Русия през целия си живот, но дори и да го направи, Рио е последното място, където ще отиде.

— Той беше, Сергей, кълна се. Колхински все още се съмняваше.

— Не мога да повярвам. Не и Юри.

Сабрина взе телефона от малката масичка и го сложи на дивана до него.

— Майк го видя, а ти не си. Мисля, че му дължиш най-малкото една проверка.

— Добре, ще се обадя на едно-две места, ако толкова държите. Поне ще докажа, че съм прав.

Преди да успее да вдигне слушалката, Греъм постави ръка върху телефона и каза:

— Ако излезеш прав и наистина не е Леонов, ще платя тези разговори от собствения си джоб.

— Имаш пари, плащаш — отвърна Колхински и вдигна слушалката.

На вратата се почука.

— Храната! — зарадва се Уитлок и отиде да отвори.

Келнерът остави таблата на масичката, Сабрина подписа сметката и той си тръгна.

— Иска ли някой нещо за пиене? — попита Греъм и отвори хладилника.

— Какво ще ни предложиш?

— Стига си се правил на интересен, Си. У. Какво искаш? Ще ти кажа, ако го няма.

Уитлок си взе един сандвич с печено месо.

— Ще пия бира, ако има.

— Има. Сабрина, за теб?

— Както винаги, мерси.

— А за нашия Тома Неверни? — обърна се Греъм към Колхински.

Той не успя да отвърне на саркастичното подмятане, тъй като отсреща се обадиха.

Уитлок взе бирата си от Греъм и отиде при Сабрина, която бе излязла на балкона.

— Имате великолепна гледка.

— Апартаментът е за младоженци, забрави ли? — отвърна тя. В небето над залива Ипанема пламнаха фойерверки.

— Какво ли ги е грижа младоженците за гледката?

— Каза той от собствен опит — засмя се хитро Сабрина.

Той дояде сандвича и избърса пръстите си с книжната салфетка.

— Съжалявам за Шивон. Виждах, че добре се разбирате.

— Да — отвърна тихо тя. — Надявам се, че полковникът ще успее да измъкне от Лангли нещо за този плик, който е толкова ценен за Драго. Имаме право да знаем, сега това е част от случая.