Алистър Маклейн - Нощна стража

Всмукна няколко пъти, преди да усети вкуса на чистия кислород. Наведе се напред, потупа Колхински по рамото и му даде знак, че е готов. Той натисна един бутон на таблото пред себе си, за да освободи скутера от крана, после включи двигателя и когато машината плавно потъна под вълните, запали светлините.

Лавал се показа на мостика, слезе по стъпалата долу на палубата и си запали цигара, докато чакаше лодката от „Палмира“ да стигне до яхтата. Отдолу метнаха въже и горе го поеха, после го завързаха здраво за парапета. Тримата от лодката се изкатериха по въжената стълба и стъпиха на палубата. Нисичкият мъж, който носеше сивото куфарче, имаше къдрава коса и груба кожа, придобила бронзов цвят от дългогодишния живот на слънце.

— Казвам се Лий О’Брайън, капитан на „Палмира“ — мъжът говореше с австралийски акцент. — Вие ли сте Драго?

Лавал веднага осъзна предимствата, които щеше да има от психологическа гледна точка, ако се представеше за Драго, и кимна. Без да обръща внимание на протегнатата му ръка, той посочи куфарчето:

— Това ли е стоката?

О’Брайън хвърли куфарчето пред краката му.

— Проверете го — каза Лавал на мъжа от екипажа, който го вдигна. — Точно осемнадесет килограма, премерете го до последния грам.

Човекът изчезна в един от люковете зад тях.

— Ако е по-малко, аз не знам нищо — каза рязко О’Брайън.

— Тогава няма за какво да се притесняваш. Колумбийците не биха ни измамили в такава сделка — отвърна Лавал и го покани в салона. — Хайде да пийнем нещо, докато чакаме.

О’Брайън го последва и удивено се оглед наоколо, когато влязоха вътре.

— Божичко! Хубаво местенце си имате тук!

— Какво ще пиеш? — попита Лавал от бара.

— Бира — отвърна той и седна на един от високите столове отпред, като подпря лакти на плота. — Никога досега не съм пренасял наркотици, само контрабанда. И преди няколко години, докато имах курс между Хавана и Маями, вкарвах нелегално хора в Щатите.

— С наркотици парите са много повече.

— Така си е. Ти май не си тукашен, а?

— Не.

След този лаконичен отговор О’Брайън само сви рамене и отпи от леденостудената бира.

— А този карнавал какво представлява всъщност? Чувал съм да казват, че е направо невероятно.

— Добре е за бизнеса.

— Обзалагам се, че е така — ухили се О’Брайън. В салона се втурна един от екипажа и каза нещо на Лавал на португалски.

— Пригответе двама души и един костюм за мене — отвърна той на английски и като извади пистолета си от кобура, го насочи към О’Брайън. — Какво се опитваш да направиш?

— Не знам за какво става дума — каза уплашено той с разширени от страх очи. — Вече ви казах, изобщо не съм пипал онова нещо…

— Не става въпрос за това! Забелязали са някакви светлини под водата близо до корпуса на „Голконда“. Казвай, какъв е този номер?

— Не знам нищо за никакви светлини, честна дума!

Лавал притисна дулото на пистолета между очите му.

— Няма да те питам втори път.

— Боже всемогъщи, господин Драго, кълна се! Не знам нищо такова, повярвайте ми.

— Ще се разправям с теб по-късно — изръмжа Лавал и заобиколи тезгяха. Излезе на палубата и веднага посочи към двамата мъже, които бяха дошли с О’Брайън от „Палмира“.

— Отведете ги в салона и не ги изпускайте от очи. Мъжът, който стоеше най-близо до тях, кимна и грубо ги блъсна в гърба. Те се обърнаха, за да виждат Лавал, и започнаха да протестират.

— Застреляйте следващия, който си отвори устата — кресна той.

Двамата млъкнаха и се оставиха да ги отведат.

Лавал погледна към човека на мостика и посочи двамата водолази, които стояха до парапета, въоръжени с харпуни:

— Веднага щом скочат, пуснете прожекторите по корпуса.

— Слушам.

— Готови ли сте? — попита Лавал двамата мъже. Те кимнаха.

— Хайде!

На светлината на малкото кръгло фенерче, което носеше на главата си на гумена лента, Уитлок слагаше последната мина върху корпуса на „Голконда“, когато внезапно от яхтата светнаха два мощни подводни прожектора. Водолазите се гмурнаха и се насочиха към него, без той изобщо да успее да реагира. Още не бе нагласил докрай часовниковия механизъм, така че и най-малката грешка можеше да взриви мината преждевременно. Не му оставаше нищо друго, освен да остане на мястото си — идеална мишена за приближаващите се водолази. Какво правеше Колхински? Единият от водолазите забеляза мината до витлото на яхтата и даде знак на другия, че отива да я разгледа по-отблизо. Вторият обаче продължи към Уитлок, здраво стиснал харпуна в ръцете си.