Алистър Маклейн - Нощна стража

— Работя за Драго — викна той и се обърна към Сабрина. — Трябва кърпа. Много кръв.

— Ще ти дадем кърпа, когато отговориш на въпросите ни — каза Греъм. — Какъв беше този илик?

Канете явно се канеше да отрече, че знае нещо за плика, когато забеляза, че Греъм ритмично потупва дланта си с дръжката на пистолета. С всеки удар звукът ставаше по-силен.

— Плик, той на господин Драго. Не знам какво в него — той срещна погледа на Греъм и уплашено поклати глава. — Не знам.

— Откъде е разбрал, че госпожица Сен-Жак е тук?

— Лариуш, той чува…

— Кой е този Лариуш? — попита Греъм. Канете потрепера.

— Шофьор на господин Драго.

— Продължавай — каза Сабрина.

— Лариуш, той чува нея по телефон. Казва на господин Драго и ние идва тук. Лариуш знае момче от recepcáo, не знам английски.

— Рецепция.

Канете погледна към Сабрина:

— Fala portugués?

— Говори на английски! — избухна Греъм.

— Sim, говори ingles — отвърна с готовност Канете. — Господин Драго дава на момче пари да покаже писмо и ние идва в стаята. Господин Драго иска плик и жена казва не носи. Той казва ще я убие, ако не даде плик, и тя дава.

— А носле? — не го оставяше на мира Сабрина.

— Стреля.

— Кой я застреля? — понита Греъм.

Канете избърса потта от челото си и ръката му остави кърваво петно.

— Господин Драго стреля. После казва аз и Сантен слагаме тяло във ваната и чакаме за вас.

— Беше ли ви заповядал да ни убиете?

— Sim.

Греъм се изправи и дръпна Сабрина настрани.

— Този не ни върши никаква работа. Трябва ни Драго.

— Майк, той е единственият ни шанс да разобличим Драго. Свидетелските му показания ще осигурят на Драго доживотна присъда.

— Колко време, мислиш, ще изкара в полицейския арест, след като знае това, което знае? Драго ще го убие още преди да е пипнал писалката.

Изведнъж Канете се хвърли срещу тях и блъсна Сабрина на земята. Спусна се към стола до стената и грабна единия от пистолетите, които носеха със Сантен. Още не бе успял да се обърне, когато и двамата стреляха. Куршумите го улучиха в гърдите и пистолетът се изплъзна от ръцете му, а той изгуби равновесие и падна през отворения прозорец. Греъм и Сабрина се приближиха и погледнаха навън — Канете лежеше с лицето надолу върху площадката на аварийното стълбище, дясната му ръка се беше счупила и стоеше неестествено извита. Греъм слезе долу и притисна пистолета си към врата му, но не усети никакъв пулс. Поклати глава и се изкатери обратно в стаята.

— Давай да се махаме оттук — каза той и прибра пистолета си в кобура. — Драго сигурно ще прати неколцина от хората си, като разбере какво е станало, а аз поне нямам никакво желание да бъда тук, когато пристигнат. Особено ако са ченгета.

Затвориха вратата след себе си и минаха по коридора, без да срещнат жива душа. Върнаха се по тясното стълбище във фоайето и Греъм махна с ръка на момчето да дойде.

— Имам нещо за теб от дамата в стая № 8.

Момчето се изправи и се приближи до рецепцията, като продължаваше шумно да дъвче дъвката си. Греъм извади пистолета си от кобура и жестоко го удари по носа. Момчето диво изкрещя и залитна назад към стената, закрило с ръце счупения си нос. Греъм прибра пистолета и двамата със Сабрина излязоха на улицата.

— Какво ли има в този плик и защо е толкова важен за Драго? — каза той, докато вървяха към „Нимайер Авеню“.

— Каквото и да е, явно е толкова важно за ЦРУ, колкото и за Драго.

— А така също за КГБ — добави той.

— Все още не знаем това със сигурност.

— Ами Леонов? Защо е тук? Не вярвам да е дошъл за карнавала.

Той махна на едно празно такси и се върнаха в хотела.

Колхински хвърли цигарата си във водата и погледна светещия циферблат на часовника си — единадесет и седем. От „Палмира“ все още нямаше и следа. Взе си друга цигара от пакета, който лежеше на пейката до него, запали я и погледна към Уитлок, потънал в мисли до парапета на яхтата. Очевидно нещо го тревожеше, но Колхински не бе от хората, които биха се опитали да накарат някого да сподели проблемите си. Ако Уитлок искаше да говори, той бе на разположение. Няма нищо по-досадно от някой упорит психолог любител, който неканен си пъха носа в чужди работи, воден от сляпото убеждение, че само той може да разреши проблемите на хората.

— Нещо много се умълча там — подвикна Уитлок.

— Аз мога да кажа същото за теб — отвърна Колхински, изправи се и отиде при него.

— Сигурно си прав — каза Уитлок, загледан в морето. — Сергей, имахте ли недоразумения с Василиса заради работата ти?