Алистър Маклейн - Нощна стража

— Остеруйс ми каза, че веднъж подслушал един телефонен разговор на Кеплер с някакъв човек, който се бил съгласил да плати двойно повече от това, което сте предложили на ван Ден вие. Според него името му било Аверхарт или нещо такова.

Шрадер сви устни и стисна чашата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Еберхарт, Ралф Еберхарт. Точно човекът, който би се решил на такъв долен номер, особено пък ако знае, че е за моя сметка. Какво предлагате?

— Първо трябва да направим химически тест, за да установим дали при вас наистина е фалшификатът — каза Колхински и потупа куфарчето. — Донесъл съм всичко необходимо. Трябват ми само две мостри, с диаметър около два сантиметра, да речем, които да поставя в разтвора. Вземете едната от „Нощна стража“, а другата — от някоя картина, за която със сигурност знаете, че е от шестнадесети или седемнадесети век. Възможно ли е?

— Разбира се.

Когато Шрадер излезе от стаята, Колхински отиде до прозореца и погледна часовника си. Вече бяха минали осемнадесет минути, откакто Драго бе тръгнал.

След малко Шрадер се върна — носеше два плика, надписани А и Б. Колхински отвори куфарчето си и извади отвътре дървена рамка с две епруветки. Сложи я на масата и измъкна стъклено шишенце с някаква безцветна течност в него. Бе запушено с коркова тапа. Той го вдигна срещу светлината — представлението трябваше да хваща окото.

— Какво е това? — попита Шрадер.

— Разредена солна киселина — той махна запушалката и сипа поравно в двете епруветки. Погледна към Шрадер и забеляза озадачената му физиономия. — Не сте ли чували за този тест?

— Не бих казал.

— Извинете, мислех, че го знаете. Той всъщност е съвсем прост. Базира се на принципа, че колкото е по-стара боята, толкова по-трудно се отделя от платното. Така че ако тази „Нощна стража“, която ви е пратил Кеплер, е фалшификатът, киселината ще разтвори боите от нея много по-бързо, отколкото боите на другата картина. Сигурен ли сте, че тя наистина е от шестнадесети или седемнадесети век?

— Автентичността й е извън всякакво съмнение, 1641 година — той отпи от скоча и посочи епруветките. — Киселината няма ли да разяде и платното?

— Разумен въпрос. Ако е по-силна, да, но тази тук има pH пет. Съвсем слаба е, но все пак е достатъчно силна да разяде боята, особено ако е нова.

— Добре измислено.

— Да, от определена гледна точка — той извади две лакмусови хартийки и ги потопи в епруветките. И двете моментално почервеняха. — Киселина е, нали виждате?

Шрадер кимна.

— Извинете, може ли да пийна нещо? Гърлото ми е пресъхнало.

— Какво искате?

— Скоч — отвърна Колхински и извади от джоба си пакет цигари. Отвори го, когато Шрадер му обърна гръб — освен шестте цигари вътре имаше и една запечатана с корк епруветка, пълна с вода. Той бързо я отвори, смени я с една от епруветките в рамката и като пъхна цигара в устата си, прибра пакета обратно в джоба си.

— Заповядайте — каза Шрадер и му протегна чашата.

Той запали цигарата си, взе с пинсети мострата от „Нощна стража“ от плика и я пусна в киселината. Мострата от другата картина сложи в епруветката с водата. Шрадер се приведе над масата, очите му шареха между епруветките. Боите в киселината започнаха да се разтварят. Той ядосано удари с юмрук по масата, после отиде до прозореца, мушнал ръце в джобовете си.

— Как мога да получа оригинала? — попита тихо той.

— Имам една идея, но не знам дали ще се съгласите.

— Слушам ви.

Колхински извади мострите от епруветките, сложи ги в един плик и го пъхна в куфарчето.

— Ще взема фалшификата с мен в Амстердам, а де Вере и Остеруйс ще откраднат оригинала от склада на Кеплер. После ще му предложим да му продадем фалшификата като оригинал. Той няма да има друг избор, освен да ни плати, иначе предстоящата сделка с този Еберхарт ще се провали.

— А оригиналът?

— Аз лично ще ви го донеса тук в Рио и ще направя още няколко теста, за да удостоверя автентичността му.

— Откъде да знам, че мога да ви вярвам?

— Можехме да откраднем оригинала от склада, без вие изобщо да разберете, и да го продадем на черно на същата цена, която искат сега ван Ден и Кеплер, но не го направихме. Предпочетохме да постъпим честно с вас.

Шрадер замислено разтриваше челото си. После посегна към телефона.

— Карла, кажи на Рамон, че искам отново да опакова картината, която преди малко ми помогна да занеса в „Светилището“, и да я свали долу на главната рецепция. Веднага!