Алистър Маклейн - Нощна стража

— Е? — настоя Шрадер.

— Преди два месеца Драго е сключил с един колумбийски наркомагнат сделка за осемнадесет килограма хероин — започна Колхински, като си припомняше какво му бе казал Филпот по телефона същата сутрин. — Яхтата ви трябваше да вземе пратката от един товарен кораб, минаващ през Рио. Кой знае колко хора щяха да се простят с живота си, ако хероинът бе стигнал до пласьорите от улицата.

— Измислил е всичко това, за да отклони вниманието от себе си, господин Шрадер. Знаете, че мразя наркотиците също като вас.

— Мога да ви кажа още много неща за Драго, но засега и това е достатъчно. Трябва да го обмислите и да решите дали искате да разследвате цялата работа докрай. От вас зависи.

— Достатъчно лъжи наговори по мой адрес — озъби се Драго и взе белезниците от масата. — Време е да си поговорим, само двамата.

— Той ще ме убие — обърна се спокойно Колхински към Шрадер. — Ще каже, че е било нещастен случай, разбира се, но това е единственият начин да ме накара да млъкна завинаги. Дано поне тогава разберете, че съм бил прав — така сам ще докаже вината си.

В този момент иззвъня телефонът. Шрадер се обади, подаде слушалката на Драго и после каза на Колхински:

— Ако открия, че сте ме излъгали, с най-голямо удоволствие ще ви предам на Андре и той ще може да прави с вас, каквото си иска.

— А ако откриете, че казвам истината? Шрадер отиде до прозореца и бавно прокара ръце по лицето си.

— Господин Шрадер? — каза Драго, като затвори телефона.

— Какво има?

— Картината е долу във фоайето.

— Нека я занесат в „Светилището“, по-късно ще мина да я видя. Какво става с шофьора, хванали ли са го?

Драго сведе поглед.

— Не, успял е да избяга. Шрадер възмутено поклати глава.

— Първо „Голконда“, а сега и това. По дяволите, Андре, какво става?

— Изненадал е хората ми — промърмори Драго.

— Не искам оправдания, а резултати! Върви сега и да го намерите.

Драго изгледа злобно Колхински и тръгна към асансьора.

Шрадер нареди да отведат Колхински в една от спалните и седна да проведе телефонните разговори, от които толкова се страхуваше.

Веднага след обаждането на Уитлок Греъм нае един фургон „Форд“ и заедно със Сабрина отидоха на летището, за да вземат трите сандъка, изпратени от ЮНАКО. След това продължиха към изоставеното кафене, където ги чакаше Уитлок.

Веднага щом скочи от фургона, Сабрина се намръщи и подозрително подуши въздуха.

— Какво мирише така ужасно?

— Аз — отвърна Уитлок и погледна зад гърба й към Греъм, който тъкмо слизаше. — Носиш ли ми дрехите, Майк?

— Да, тук вътре са — отвърна той и метна към него една найлонова торбичка. — Още не си ми казал какво означава всичко това.

— След малко ще ви обясня и на двамата. Свалете сандъците, аз ей сега ще дойда.

Греъм и Сабрина се спогледаха и свиха рамене, когато Уитлок се скри зад мерцедеса да се преоблече, после отидоха да разтоварят сандъците от фургона. След малко Уитлок се появи, облечен с джинси и бяла риза, и започнаха да сглобяват трите делтаплана „Супер Скорпио“, дълги шест метра. Имаха двигател с мощност тридесет киловата и излитаха след три метра или даже по-малко. Освен тях във всеки сандък имаше бронирана ризница, картечен пистолет UZI с три пълнителя за по четиридесет изстрела, една зашеметяваща и една бризантна граната, както и шлем с радиовръзка и специален мерник за шестте изпилени стрели, монтирани към шасито на мотоделтаплана.

Като най-опитен пилот от тримата Греъм реши да излети пръв. Седна в триколката, сложи си колана и включи мотора. Дръпна рамката над себе си, така че крилото да застане хоризонтално, и я хвана здраво от двете страни, за да овладее люлеенето и да може да контролира придвижването си по земята. Засили се през паркинга, като се стараеше да държи рамката изправена, за да бъде ъгълът на атака по-голям. Само след минута вече бе във въздуха и веднага се наведе върху рамката, за да увеличи скоростта на летене. Уитлок и Сабрина го последваха, като повториха съвсем точно това, което бе направил при излитането. Нарочно се насочиха към вътрешността, за да избегнат многобройните делтапланеристи в небето над Сан Конраду, и когато достигнаха желаната височина от триста метра, изключиха моторите. Гледката под тях бе още по-красива, отколкото от Захарната планина, но те почти не й обръщаха внимание, вперили поглед в скалистата крепост „Данае“, над която бавно започваха да се спускат.