Алистър Маклейн - Последната граница

Само за няколко секунди Рейнолдс успя да махне дървеното клинче от бравата, след което затръшна вратата. Прибра пистолета в джоба си, взе чука и фенерчето и пресече платформата до отсрещната врата, от страната на вятъра.

Тук се сблъска с първото препятствие, което можеше да го провали още преди да е започнал да действа. Влакът междувременно се бе отклонил в югозападна посока към Печ. Вихърът от вятър и сняг, който духаше от югоизток, сега биеше челно. Когато се опита да отвори вратата, изпита огромно съпротивление, сякаш някакъв великан я натискаше от другата страна. Два-три пъти наблегна с всички сили, но вратата не помръдна повече от инч.

Беше останало малко време — 7, най-много 8 минути. Рейнолдс се протегна, хвана металната ръкохватка в горната част на прозореца, изтегли я със сила право надолу, залитна и едва не се струполи на пода. Сняг и вятър нахлуха през отворения прозорец и, ако не бе успял да се задържи, щеше да отиде направо от другата страна на вагона. Беше по-лошо, отколкото си представяше. Сега си обясняваше защо машинистът бе намалил скоростта. Причината не бе някакъв наклон, той просто се опитваше да задържи влака върху релсите. За момент Рейнолдс помисли дали да не зареже целия самоубийствен план, но отхвърли тази мисъл. Спомни си за професора, който седеше сам в последния вагон, заобиколен от закоравели престъпници. Спомни си за Янчи и останалите, които зависеха от него, а и за момичето, което щеше да му обърне гръб, когато го види и щеше да си отиде без дори да се сбогува с него. Нямаше място за разколебаване. В следващия миг Рейнолдс вече беше на крака до отворения прозорец, задъхан от снега, който биеше жестоко върху лицето му и изсмукваше въздуха от дробовете му. Рейнолдс наблегна с всички сили един път, два пъти, три пъти, без да обръща внимание на обстоятелството, че едно внезапно затишие на вятъра и той можеше да изхвръкне безпомощно вън, на снега. Едва при четвъртия опит успя да мушне подметката на обувката си в пролуката. После намести рамото си и постепенно успя да надделее и да се измъкне наполовина. Тогава натисна вратата с всичка сила, спусна пипнешком десния си крак, докато стъпи на покритото със заледен сняг стъпало, чак след това промуши и левия крак. Точно в този момент чукът, който беше във вътрешния джоб на палтото му, се запречи в рамката на вратата и ограничи движенията му. Така остана почти минута, без да може да предприеме нещо. Това беше минута, която му се стори безкрайно дълга. Хванат между вратата и стената на вагона като в клопка, той започна трескаво, като обезумял, да се бори със стихията, за да се освободи. Страхуваше се някой от пътниците да не излезе в коридора, за да разбере откъде може да идва студеният вихър, който свистеше и нахлуваше вътре. С внезапен напън, с изпокъсани копчета, раздрана дреха, той беше свободен, освободен, но от рязкото движение десният му крак се подхлъзна по стъпалото и той увисна за момент, като се задържа само на левия крак и на лявата си ръка, все така притиснат от вратата. Рейнолдс се издърпа бавно и мъчително, защото нямаше къде да се хване с дясната си ръка. Успя да стъпи с десния си крак на стъпалото и остана за малко неподвижен, докато се съвземе. Отмести лявата си ръка и се хвана за рамката на отворения прозорец, освободи лявата си обувка, вратата се затръшна. Сега беше напълно извън вагона, поддържан единствено от премръзналите пръсти на лявата си ръка и от натиска на вятъра, който го приковаваше към стената на вагона.

Навън вече беше тъмно. Въпреки това в полумрака можеше да се вижда, ако изобщо можеше да погледне. Летящият върху лицето му сняг го заслепяваше, той пипнешком, като слепец, се мъчеше да се движи в един сляп свят. Знаеше, че се намира в самия край на вагона. Ъгълът беше само на разкрач от мястото, където стоеше, но нямаше как да се придвижи; дори с протегната дясна ръка не можа да напипа и най-малката издатина, която да му послужи за опора и да се хване. Като опъна лявата си ръка, Рейнолдс се опита с десния крак да стъпи върху тясната странична стоманена част, която поддържаше буферите, но тя беше далече и под такъв ъгъл, че не можа да осъществи намерението си. Опита се да стъпи на самия буфер, но не успя да го достигне.

Лявата ръка започна да го боли от напрежението да поддържа цялото му тяло. Пръстите му бяха толкова вкочанени, че не ги усещаше вече, нямаше представа докога щяха да издържат, без да се изплъзнат. Той напрегна сили и се изтегли отново към прозореца на вратата, за да смени ръцете си, но се изруга заради глупостта си, защото си спомни за фенерчето. Смени наново ръцете си и се протегна колкото може назад към ръба на вагона, но този път лъчът на мощното фенерче разсейваше мрака. Бяха му необходими само две секунди, за да види онова, което му трябваше. Видя и запомни положението на всяка издатина на гърба на вагона, начина, по който беше свързана хармониката, и стоманения буфер, който подскачаше от една страна на друга при всяко разклащане на влака. Всеки път рязко изменяше положението си спрямо буфера на следващия вагон и се удряше шумно в него. Рейнолдс се изтегли ловко назад върху стъпалото, намушка фенерчето обратно в джоба си. Не можеше да не се колебае, защото смътно чувстваше, без дори да го признае пред себе си, че ако се забави малко и започне да ръзсъждава за възможността да не улучи, ако помислеше какво би станало при едно подхлъзване — равнозначно на внезапна смърт под колелата, той никога нямаше да се реши да направи онова, което трябваше да стори незабавно, без да мисли за последствията. Премести и двата си крака до самия край на стъпалото, освободи хватката на лявата си ръка и остана поддържан към скосената задна част към края на вагона само от налягането на въздушната струя. Вдигна десния си крак в празното пространство, изви тялото си наляво и се отхвърли. За миг Рейнолдс остана да виси във въздуха, само токът на лявата му обувка беше единствената му връзка с влака. Точно в момента, когато се подхлъзна от замръзналото стъпало, вятърът го подхвана и той политна напред в мрака.