Алистър Маклейн - Последната граница

Приземи се с едното си коляно върху страничната издатина, а другият му крак се удари жестоко в буфера. Протегнатите му ръце сграбчиха две ребра от хармониката между вагоните. Моментът, в който десният му крак неволно се подхлъзна върху замръзналата повърхност на буфера, беше съдбоносен, но Рейнолдс не загуби присъствие на духа, напрегна мускулите на крака си до краен предел, успя да извие и да закачи като с кука вътрешната страна на стъпалото си за най-тясната част на буфера. Тогава коляното му увисна надолу към релсите. В това положение, придържащ се само с ръцете, Рейнолдс остана няколко секунди. Не чувстваше болка, но не знаеше дали кракът му не се е счупил при удара. Започна бавно да се хлъзга надолу по гладкия, покрит със сняг метал и мобилизира цялата си воля, за да се задържи с ръцете си.

Рейнолдс отчаяно протегна лявата си ръка и я удари болезнено в задната част на вагона, който току-що беше напуснал. С мъка разтвори и изправи вдървените си пръсти, които попаднаха в тесния процеп между вагона и връзката. Трескаво опипа и сграбчи ръба на грапавата, гумирана материя, сякаш се опитваше да я пробие с извитите си като куки пръсти. Броени секунди по-късно той стоеше изправен върху скобата на гърба на вагона, закотвен здраво с лявата ръка, като се мъчеше да овладее неволното треперене, дошло вследствие на усилията и на преживяното.

Рейнолдс трепереше, но това не беше само реакция от страха, който бе изпитал преди малко; той просто бе пресякъл мъгливата, неясна граница между страха и самоотвержното безразличие, беше преодолял себе си. С дясната си ръка напипа автоматичния нож, натисна пружината и острието му изскочи. С усилия той успя да разкъса материята на хармониката на височината на кръста си. Докато използваше ножа като трион, за да се пребори с упоритата материя, обхвана го притеснение да не налети на някой пътник, който преминава от единия в другия вагон, тогава провалът му щеше да е сигурен. След още няколко секунди енергично рязане направи дупка, достатъчно широка, за да може да пъхне в нея върха на обувката си. На височината на главата си сряза още една дупка за ръката си. Вкара върха на дясната си обувка в долната дупка, промуши ръка в горната, протегна се нагоре и заби ножа с всички сили отгоре върху хармониката, за да му служи за опора. След това вече беше върху хармониката. Легнал плътно върху нея, той отчаяно стискаше дръжката на ножа, защото вятърът с всичка сила биеше върху него и можеше да го издуха, а и хармониката непрекъснато се люлееше.

Първият вагон, който трябваше да пролази — четвърти от началото, се оказа неочаквано лесен за преодоляване. Тесният метален калъф, в който бяха разположени вентилационните отвори, преминаваше през цялата дължина отгоре и това го улесни. За по-малко от минута, легнал откъм подветрената страна на покрива на вагона, с лице, изложено на режещия порив на виелицата, обхванал калъфа на вентилационния канал, Рейнолдс успя да изпълзи до края на вагона. Краката му непрекъснато се подхлъзваха към ръба на покрива, но той смогваше да се задържи. Нямаше никаква възможност да намери опора за краката си върху гладкия, замръзнал сняг на покрива.

Когато най-после достигна до хармониката над прохода към следващия вагон, Рейнолдс спря озадачен, като разбра грешката си. По дяволите, идеше му да се гръмне, та той бе пълзял точно в обратна посока — към края на влака, а не към локомотива. Изглежда в тъмнината и в адския вой на бурята се бе объркал. Сега вятърът бе започнал да шиба още по-ожесточено. За момент едва не го издуха и запрати право върху хармониката, която бясно се клатушкаше в различни посоки и го затрудняваше да се задържи. Само внезапното затишие между поривите даде възможност на Рейнолдс да сграбчи трескаво един ръб на хармониката, да се задържи и да не изхвръкне в празното пространство. С тяло, плътно долепено до грубата ръбеста повърхност, която непрекъснато се тресеше, той успя да пропълзи до края на третия вагон, като се придържаше с ръце от ребро на ребро.

Вече имаше някакъв опит и сравнително леко, без особени премеждия, Рейнолдс пропълзя по покрива на третия вагон. Когато стигна предния му край, надигна се, провеси крак и стъпи върху нестабилната повърхност на хармониката към втория вагон, извърна се и се облегна на покрива, от който току-що беше слязъл. Реши да рискува, приведе се, напрегна сили и се изхвърли към вагона пред него. Преодоля разстоянието, но когато достигна покрива и се просна върху него, удари зле коляното си. Нямаше време да мисли за болката, която го парализира за миг, трябваше да намери нещо, за да се хване. Протегна ръце и успя да се задържи за вентилационния канал. Точно в този момент Рейнолдс ги видя. По-точно видя трепкащите светлините предните фарове на някаква кола, която се движеше по пътя само на двайсетина ярда успоредно на железопътната линия. Светлините ту проблясваха, ту чезнеха в снежната вихрушка. Възбудата, която завладя Рейнолдс, измести за момент мрачните мисли, измести напрежението от неизвестността, изтощението и адския студ върху покрива. Престана да обръща внимание на безчувствените си ръце, които бяха така вкочанени, че скоро щяха да престанат да му служат. В колата, която долу си пробиваше път в снега, можеше да е и някой непознат, но Рейнолдс предчувстваше, че това бяха приятелите му. Усети нов прилив на сили и решителност. Пропълзя по покрива на втория вагон и се прехвърли на първия. Едва когато се озова на покрива му и започна да се хлъзга безпомощно, той разбра, че този вагон не прилича на останалите. Той нямаше вентилационен канал като другите.