Алистър Маклейн - Последната граница

Бяха изминали 400 безкрайни, изтощителни километри и то през нощта. Графа беше останал на кормилото през цялото време. Спряха само два пъти, за да заредят. Стреснаха задрямалите мъже от бензиностанцията, които ги обслужиха неохотно. Помогнаха им униформата на Графа и заплахата в гласа му. На няколко пъти, след като забеляза, че умората все по-дълбоко се отбелязва върху слабото лице на Графа, Рейнолдс щеше да предложи да спрат да починат, но всеки път се отказваше да го стори. Спомняше си първото пътуване в черния мерцедес, когато Графа беше доказал, че е отличен шофьор. По тези затрупани със сняг, изровени пътища беше важно да успеят да пристигнат невредими, а изтощението на Графа щеше да премине. По-голямата част от нощта Рейнолдс бе дрямал, но не бе пропуснал от време на време да го погледне. Казака и той от своя страна го поглеждаше, кабината беше затоплено и двамата постепенно се съвземаха. Казака беше даже в малко по-лошо положение от Рейнолдс и имаше защо. По-голямата част от разстоянието между Батасейк и Печ, почти 20 мили, той бе стърчал навън от камионетката, притиснат между калника и капака на мотора, за да почиства предното стъкло, защото снегът се трупаше, чистачките не можеха да насмогнат, а Графа трябваше спокойно да напредва през заслепяващата вихрушка. Казака беше кацнал на калника, откъдето видя самоубийствения скок на Рейнолдс върху покрива на вагона. Това му направи поразително впечатление, сега той не беше намръщен както обикновено, за да се прави на по-възрастен и сериозен, гледаше Рейнолдс с някакво страхопочитание и възхищение.

Прекият път от Печ до дома на Янчи в провинцията беше точно на половината от разстоянието, което бяха изминали. Наложи се да заобиколят, защото и Янчи, и Графа бяха убедени, че ако минат по него, краят щеше да бъде един — концентрационният лагер. Петдесетте мили път до езерото Балатон бяха блокирани, както повечето шосета към австрийската граница на запад. Същото беше и по пътищата към югославската граница, едва ли и най-страничните щяха да останат ненаблюдавани. Другите магистрали на запад, между северния край на Балатон и Будапеща, можеха да са, а можеха и да не са наблюдавани. Трябваше да рискуват, друга възможност нямаше. Наложи се да изминат 200 километра право на север, да заобиколят северните предградия на столицата, след това да поемат по магистралата за Австрия и да се отклонят на югозапад преди да достигнат Гьор. Успяха.

Пътуването им бе коствало студ, глад и изтощение. Четиристотин километра и цели 14 часа, но веднъж пристигнали невредими у дома, всичко това се смъкна от тях, както се смъква ямурлук. Когато Янчи и Казака запалиха буен огън в печката, когато Шандор приготви яденето и го поднесе топло и благоуханно и Графа постави на масата бутилка „Барак“ — най-ценното, което имаха в дома, те почувстваха облекчение от благополучното пристигане. Ликуваха, че се бяха отървали напълно от копоите на тайната полиция, говореха шумно и възбудено, смееха се весело и безгрижно и продължаваха разговорите. Топлата вкусна храна, поляна обилно с виното, възвърна живота в премръзналите им тела и крайници. Всички, като по чудо, забравиха трудното, отекчително пътуване и съня, който до преди малко ги бореше. Щеше да има достатъчно време за сън, имаха целия ден на разположение. Янчи щеше да отиде да проучи обстановката около границата едва след полунощ.

Стана 8 часът — време за метеорологическата сводка и новини, които чуха по голямото, модерно радио, което Янчи наскоро беше купил. За тяхната акция и за освобождаването на професора изобщо не беше споменато. Те не го и очакваха. Такава изповед за провал беше последното нещо, което комунистите биха направили. Прогнозата за времето предвиждаше продължителни, обилни снеговалежи над по-голямата част от страната. Това беше изключително важно обстоятелство — цялата югозападна Унгария, площ която се простира на изток от езерото Балатон до Сегед при югославската граница, беше напълно изолирана поради тежките снежни бури, каквито не се помнеха още от времето на войната. Пътищата, железопътните линии, летищата бяха блокирани от виелици, сняг и лед. Янчи и останалите слушаха мълчаливо и изразът на лицата им, по-красноречив от всякакви думи, говореше за облекчението, което изпитваха. Ако акцията им беше закъсняла с около дванайсетина часа, избавлението на професора и бягството нямаше да бъдат възможни.

Стана 9 часът и първите сивкави багри на зората започнаха да прозират през гъстия падащ сняг. Вече бяха на втората бутилка „Барак“. Разказите продължаваха. Янчи разказа за преживяното в Сархааза. Графа, вече погълнал половин бутилка бренди, направи шеговит репортаж за интервюто си с Фурминт. Наложи се няколко пъти Рейнолдс да разказва за опасното си пътешествие по покрива на влака. От всички най-жадно слушаше старият професор. Чувствата му към руските домакини се бяха променили радикално. Това Рейнолдс и Янчи бяха забелязали още в затвора. Началото на тази промяна беше започнало, както самият професор обясни, когато бе отказал да говори на конференцията, докато не научи какво е станало със сина му. Когато разбрал, че момчето е избягало, той изобщо отказал да вземе участие в конференцията. Тогава отношението на руснаците към него се променило. Това, че го тикнали в затвора като обикновен престъпник, го беше разярило повече от всякога, а последната обида и унижение — да го прекарат като последния бандит в неотопления вагон за закоравели криминални престъпници, прелели чашата. Гневът му беше безграничен, когато чу всички подробности за мъченията, преживени от Янчи и Рейнолдс в подземието на затвора. Това го накара да изругае така, както никога през живота си не бе ругал.