Алистър Маклейн - Последната граница

— Почакайте само! — каза професорът. — По дяволите, веднъж да си отида у дома! Британското правителство с неговите скъпоценни проекти и ракети — по дяволите всички проекти и ракети! Преди това имам да върша нещо много по-важно. Само да се прибера!

— Какво смятате да направите? — попита Янчи спокойно.

— Комунизмът! — Дженингс остави чашата и гласът му почти изгърмя. — Не искам да се хваля, но ще накарам да наострят уши почти всички големи вестници в страната. Те ще ме чуят, особено когато си спомнят за проклетите глупости, които разправях едно време. Ще разкажа за цялата дяволска, провалена система на комунизма и ще говоря, докато не разясня всичко, което знам.

— Твърде късно — този път го прекъсна Графа и тонът му беше ироничен.

— Какво имате предвид с това „твърде късно“? — попита Дженингс и въпросително изгледа Графа.

— Графа има предвид, че комунизмът е вече описан достатъчно добре и с всичките му прелести — каза Янчи успокоително и продължи: — И то от хора, без да се засягате, доктор Дженингс, които са страдали дълги години от него, а не като вас — седмица.

— Почакайте да се върна в Лондон и тогава ще приказваме — прекъсна го Дженингс. Сега говореше вече много по-спокойно и уверено. — По дяволите, хора, това е дълг на всеки. Добре, добре, може и да съм закъснял да го разбера, но след като съм го осъзнал, няма да премълчавам. Дълг на всеки е да направи каквото може, за да спре разпространението на тези дяволски убеждения.

— Твърде късно — прекъсна го отново Графа.

— Той има предвид, че комунизмът извън родината си се е провалил — побърза да обясни Янчи. — Не е необходимо вие да го спирате, доктор Дженингс, той вече е спрян. Е, наистина тук и там все още действа, но съвсем ограничено. Само между изостаналите народи, като монголците, които си падат по високопарни фрази и велики обещания за бъдещето. Това пред нас вече не минава, нито пред унгарците, чехите, поляците и другите. Тези неща вече не вървят в страни, където хората са политически по-напред от самите руснаци. Споменавам за тях, защото има ли друг народ, който да е живял толкова дълго под въздействието на тази догма?

— За младежта мога да си обясня — Дженингс едва сдържаше нетърпението си да се намеси, — младежите са склонни към това.

— Младежите — кимна Янчи — и разглезените любимци на комунизма — писателите, интелектуалците, прославените работници в тежката промишленост. А кой тука води съпротивата срещу руснаците? Точно същите хора — младежите, интелектуалците, работниците. Аз мисля обаче, че цялата тази съпротива е безполезна и напразна, безсмислена и ненавременна, не си струва да се предприема нещо. Въпросът е, че комунизмът пропадна напълно при онези, при които имаше най-добър шанс да успее, ако изобщо някога може да успее.

— Да можете да видите църквите в моята страна — каза Графа, — натъпкани с хора всяка неделя, и децата там. Така че, професоре, няма за какво толкова да се тревожите за комунизма. Всъщност — добави сухо Графа, — единственото нещо, което се противопоставя на упадъка на комунизма в нашия свят, е забележимият му успех в страни като Италия и Франция, които никога не са преживели комунизъм като нашия. — Той махна с ръка, очевидно обзет от неприятно чувство, посочи униформата, която носеше, и поклати тъжно глава. — Човешката природа е удивително нещо.

— Тогава какво, по дяволите, бих могъл да направя аз? — попита Дженингс. — Да забравя всичко, което преживях и видях?

— Не — тръсна глава Янчи с леко отегчение, — това е последното нещо, което бих ви пожелал. Не бих го пожелал на никого. Не знам по-голямо престъпление, по-тежък грях от безразличието. Не, доктор Дженингс, онова, което би трябвало да направите, щом се върнете у дома, е да разкажете на вашия народ, че всеки от нас в Централна Европа има своя отрязък от живот, а времето лети. Кажете им, че и ние искаме да вдъхнем от сладостта на свободния въздух поне веднъж, преди да си отидем. Кажете им, че вече 17 дълги години чакаме това и надеждата ни не може да трае вечно. Кажете им, че не желаем нашите деца и децата на нашите деца да изминат като нас безкрайния път на робството, без надежда да зърнат някога светлина в края. Кажете им, че ние не желаем много — искаме само мир, зелени поля, църковни камбани, безгрижни деца, които играят на слънце без страх, нахранени, без да се чудят какъв тъмен облак ще им донесе следващият ден.

Янчи се наклони напред, забравил чашата си, загледа се в трепкащите пламъци на огъня. Той бе осветен от тях, искрен, силен, какъвто Рейнолдс не го бе виждал досега. Отблясъците и топлината караха лицето му да руменее.