Рейнолдс скочи на крака. С раздрани дрехи, с кървящи, побелели от премръзване ръце и лице, изцапано с въглищен прах, той представляваше невероятно зрелище, но в момента почти не обръщаше внимание на вида си. Той погледна огняря, едър, плещест, къдрокос младеж, с навити ръкави на ризата, разгърден, въпреки жестокия студ. След това прехвърли погледа си върху войника, който беше прострян в краката му.
— Тоя много се разгорещи — младежът се захили, — скоро ще се съвземе. Виж, приятелю, аз не знам кой си, но знам против кого съм. — Той се облегна на лопатата и продължи: — Можем ли да ти помогнем?
— Разбира се, че можете! — Рейнолдс обясни набързо и двамата мъже се спогледаха. По-възрастният — машинистът, явно се колебаеше.
— Трябва да помислим за себе си, имаме семейства.
— Вижте! — Рейнолдс разтвори онова, което трябваше да бъде палто, посочи навитото около кръста си въже и обясни: — Ето, вземете го, ще можете да се вържете един друг, така… Мен ръцете не ме слушат, премръзнали са.
— Разбира се! — Младият огняр се разсмя, докато машинистът се протегна и хвана лоста на въздушната спирачка. — Нападнати сме от пет-шест човека най-малко. Отървали сме кожата нали, приятелю?
Рейнолдс не знаеше как да благодари на мъжете, които по стечение на обстоятелствата му бяха помогнали, без дори да помислят за себе си. Влакът намаляваше скоростта си бързо, защото вървеше по нагорнище. Той трябваше да прибяга бързо до последния вагон, преди да е спрял напълно и съединението да се опъне, което щеше направи невъзможно освобождаването му. Рейнолдс скочи от горното стъпало на кабината, преметна се през глава, стъпи здраво на крака и побягна назад. Влакът почти спираше, когато вагонът с пазачите премина край него. Тогава именно зърна за миг Янчи, застанал на отворената врата в задната му част с пистолет в ръка.
Буферите се удариха един в друг и дрънчаха, докато локомотивът спря окончателно. Със запалено фенерче и чук в ръка, без да губи и секунда, Рейнолдс освободи шланга на въздушната спирачка и прекъсна всички връзки на последния вагон с останалата част на влака. Погледна дали няма да избие пара, но опасност нямаше. Очевидно на затворническия вагон на се полагаше отопление. Едва спряли, всичките вагони се разтърсиха отново, тласнати от свитите пружини на буферите. С връзка дрънчащи ключове в едната ръка и с пистолет в другата, Янчи прекоси вагона, в който се беше настанила преди това охраната, сега вече обезвредена, и премина в последния, товарния вагон. В сетния момент Рейнолдс успя да се хване здраво за ръкохватката и да скочи на стъпалото, когато предният вагон удари последния и му даде начален тласък. Той потегли бавно по лекия наклон на хълма, където бяха спрели. Докато локомотивът с пухтене набираше скорост, последният вагон остана далеч назад.
Голямото спирачно колело се намираше на задната платформа. Рейнолдс го въртеше усилено, за да спре свободното движение на вагона, което продължаваше да се засилва. Сега той се клатушкаше и стърчеше самотно надолу сред бялата пустош. Едно последно завъртане и Рейнолдс успя да го спре. Янчи най-после намери подходящия ключ, бутна вратата и я отвори, насочи светлината на фенерчето навътре. Когато Рейнолдс влезе във вагона, завари там засмения Янчи и доктор Дженингс. Той гледаше и все още не можеше да повярва в освобождението си. И тримата се радваха и бяха възбудени като ученици. Нямаше защо да се бавят повече. Едва бяха напуснали вагона и поели на запад, където знаеха, че минава пътят, когато чуха вик и видяха фигура, която им махаше с ръце и крачеше през дълбокия сняг към тях. Това беше Графа. Цялата му присъща сдържаност се бе изпарила. Той викаше, скачаше и ръкомахаше като обезумял от радост.
Пристигнаха успешно в главната квартира на Янчи. Тя беше в провинцията, на не повече от 10 мили от австрийската граница. Добраха се някъде около 6 и половина на следващата сутрин. Бяха пътували цели 14 часа по замръзналите, затрупани със сняг пътища на Унгария, без да могат да развият повече от двайсетина мили в час. Това бяха 14 от най-студените, най-неудобните и изтощителни часове, каквито Рейнолдс никога през живота си досега не бе пропътувал. Но пристигнаха. И въпреки студа, глада, безсънието, пристигнаха в отлично състояние на духа. Душевната възбуда ги поддържаше и им помагаше да преодолеят неприятностите. Всички, с изключение на Графа, който след първия изблик на радост и облекчение поради успешния край на рискованата акция, се беше предал на обичайната си мрачна дързост. Може би това се дължеше на дългите часове нощно шофиране.
Читать дальше