Алистър Маклейн - Последната граница

Рейнолдс въздъхна с облекчение и отпусна ръката си от пистолета, който преди това стискаше напрегнато в джоба см. Въпреки силния студ в коридора, той усещаше как по врата му се стичат капчици пот и мокрят яката на ризата му. Ръката, която държеше пистолета, също беше мокра.

Доближи се до вратата отляво, извади ръката си и я изтри в палтото. Дръпна прозореца на вратата няколко инча надолу, но секунди по-късно се принуди да го затвори. Отстъпи назад, за да си поема дъх и да изтрие очите си от саждите и от снега, който бушуваше навън. Виелицата удари като с камшик лицето му и го заслепи. Облегна се на дървената преграда зад себе си, запали цигара и усети ръката си несигурна. Беше безпомощен, даваше си сметка за това, но чувстваше и нещо по-лошо от безпомощност. Скоростта на вятъра беше вече повече от 40–50 мили в час, тя се наслагваше със скоростта на движещия се диагонално на вятъра влак. В резултат се получаваше вихър, който вдигаше с вой почти хоризонтална стена от сняг и ледени кристалчета.

Въпреки че във вагона Рейнолдс беше на завет, дори секундите, в които през отворения прозорец лицето му остана изложено на стихията, бяха достатъчни да изпита мощта и и все още да потръпва. Само един Господ знаеше какво ще е навън, когато акцията отиде към края си, когато и животът му щеше да зависи от стихията…

Рейнолдс решително отхвърли тези мисли, които в никакъв случай не му помагаха да съсредоточи вниманието си върху онова, което предстоеше. Отправи се незабавно през хармониката в следващия вагон и хвърли бърз поглед по дължината на коридора. Нямаше никаква следа от преследвачите му, очевидно още не бяха тръгнали обратно. Той се върна на предишното си място срещу вратата откъм подветрената страна на влака. Там вятърът не биеше така силно и той я отвори внимателно. Имаше реална опасност, ако не действа предпазливо, въздушната струя отвън да го всмукне и да го изхвърли от влака. Като се подсигури да не падне, той измери отвора, в който влизаше езикът на бравата, после затвори вратата. За по-сигурно, понеже това можеше да се наложи, провери дали прозорецът се отваря лесно и се върна в тоалетната. Тук с ножа си отцепи малко парченце дърво от вратичката на шкафа под умивалника. За няколко минути от него издялка клинче, което можеше да влезе плътно в отвора. Щом привърши, излезе отново в коридора. Беше много важно сега да го забележат, да попадне сега в полезрението на двамата си преследвачи. Ако не го срещнеха при обиколката си, можеха да се усъмнят и да започнат да претърсват влака. Можеше да се стигне и до там — да повикат на помощ войниците от предните вагони и да се вдигне истинска тревога. Това щеше да усложни, ако не и да направи невъзможно изпълнението на задачата.

Точно, когато затваряше вратата на тоалетната и тези мисли се въртяха в главата му, той едва не се сблъска с двамата. Забеляза, че бързат, явно обезпокоени, че не са го срещнали. Щом го познаха, по лицата им се изписа облекчение. Това пролича съвсем ясно в израза на по-ниския от двамата. Лицето на мършавия изобщо не трепна, но забавянето на крачката му го издаде. Забавянето беше толкова внезапно, че по-ниският, който беше малко по-назад, се блъсна в предния. И двамата спряха на една-две крачки от Рейнолдс. Самият той не помръдна, остана на мястото си, само се облегна в ъгъла, за да опре и запази тялото си устойчиво срещу клатушкането на влака, което на моменти ставаше толкова силно, че човек трудно можеше да се задържи да не политне настрана. Положението, което бе заел, му даваше известно предимство, защото и двете му ръце бяха свободни, ако се наложеше да ги използва. По-високият от преследвачите изглежда забеляза тактическия ход на Рейнолдс и присви леко тъмните си безизразни очи. Единственото, което направи обаче, беше да извади пакет цигари от джоба си и да изкриви крайчеца на устните си, което трябваше да представлява усмивка.

— Имате ли кибрит, другарю?

— Разбира се, услужете си — с лявата си ръка Рейнолдс измъкна кутия кибрит, протегна ръка и я подаде. В същото време дясната му ръка се плъзна леко в джоба и зад габардинената тъкан на палтото му дулото на пистолета се повдигна леко и се насочи към мършавия. Може би повече по интуиция той изглежда долови това почти незабележимо движение и погледна надолу, но Рейнолдс не го изпускаше от погледа си. Миг след това мършавият повдигна немигащите си очи към пламъка, на който палеше цигарата си, изгаси, изхвърли клечката и върна кибрита като кимна на Рейнолдс за благодарност. Без да кажат нищо повече, двамата продължиха обиколката си. „Нещастници“, помисли Рейнолдс като ги проследяваше с поглед как се отдалечават… За малко да се случи най-лошото. Имаше някакво нямо предизвикателство, което се бе породило между него и преследвачите му. Ако самият той не бе успял да се овладее навреме и не беше достатъчно спокоен и убедителен в поведението си, сигурно щяха да го арестуват и то незабавно.